Това, че Сашо си отиде, не е страшно. Той беше на възраст. Лошото е, че си отиде незабелязано. А всъщност със скулптора си отива цяла ЕПОХА.

Бях на погребението. Някои хора плачеха. А Сашо сигурно не би искал да плачат за него. Искаше хората да се смеят... на главоломните му дивотии и да се радват на живота.

Мен много ме бива, ако трябва да скастря някое говедо, но ако трябва да каканижа хвалебствени думи за приятел, макар и напълно заслужени, не се получава. Затова мисля, че е по-добре да разкажа истински истории със Сашо Дяков. На някои съм присъствал лично.

1. Сашо се беше оженил наскоро. За първи път. Понякога имаше пари, понякога - не. А и никога не е бил добър стопанин. Веднъж жена му се ядосала. “Сашо! Един хляб! Един хляб донасял ли си някога в тази къща???!!!”

На другия ден Сашо получил някакъв хонорар. Наел един циганин с каруца, напълнили я с хлябове и ги тръснал пред вкъщи. “Ето, мадам, заповядайте, please!”

2. Тъщата на Сашо беше човек на точните науки. С немско възпитание. Навиците й бяха изградени от години и тя не ги променяше.

Когато излизаше някъде, чехлите си слагаше под кревата, но точно 10 сантиметра по-навътре, така че от птичи поглед да не се виждат. Когато се връща, първо сяда на кревата и следват точно 10 секунди размисъл. После бавно се навежда, за да си извади чехлите.

Един ден Сашо си бил вкъщи, чул, че тъщата се прибира, и се вмъкнал под кревата. След малко тъщата се тръшнала върху същия креват. Тя, както обикновено, се навела да си извади чехлите и тогава... той бавно изтиква чехлите напред, все едно, че се движат от някаква невидима сила.

А силата наистина била невидима за тъщата, така че тя, милата, за малко да припадне.

3. Един приятел на Сашо имал магазинче, което граничело с входа на тъщата (същата). Сашо внимателно извадил няколко тухли – точно зад пощенската й кутия. Отпрал задната стена на пощенската кутия и зачакал.

По едно време тъщата се прибира. Вади ключа от пощенската кутия. Отключва и посяга да си извади вестника. И тогава Сашо й подава ръка и се здрависва с нея.

Този път тъщата наистина припаднала. Въпреки всичко обаче тя го обичаше много. Даже повече, отколкото дъщеря си.

4. Веднъж със Сашо и Джони отиваме до Милан. Там заварваме на гости две девойки от Швеция. Хубави, симпатични, интелигентни и естествено руси. Но както се оказа, бяха феминистки. Не просто феминистки, а войнстващи.

Всъщност Джони започна пръв. Тай им преведе един много популярен тогава български лаф – “От когото шибам, акъл не вземам”. Леле каква олелия настана... А Сашо, за да ги поуспокои, им разказа един виц – как ще изглежда жената през 2500 година. Двете замлъкнаха за малко и наостриха уши. Жената тогава ще бъде метър и двайсет висока. С четвъртита глава и плешива.

Как така? Защо? Метър и двайсет – продължи Сашо, – като ти прави свирка, да не прикляка. Главата ще е четвъртита, за да можеш да си поставяш уискито. Плешива, за да забърсваш по-лесно.

Не можете да си представите каква буря избухна. За малко да издерат на Сашо очите. С Джони също пострадахме, въпреки че аз не бях казал нищо.

5. Сашо отива с приятели на лов за зайци. Не толкова за да убиват животни, а да е весело и да са далеч от жените. Аз не съм присъствал, разказаха ми го. Ако не вярвате, питайте Чарли.

Сашо се подготвил. Хванал една котка и я увил в заешка кожа с големи уши. По едно време я пуснал. “Заекът” побягнал лудешки. Ловците почнали да стрелят... Не, не го улучили.

Първо, защото не били добри ловци, а и били доста пияни. “Заекът”, подплашен от гърмежите, се втурнал към едно дърво и се покатерил чак до върха му. Ловците дълго се чудели дали това е природен феномен, или са пили повече. Даже някой предположил, че може да е извънземен заек

6. Бяхме се събрали в аператив-сладкарница “Славянска беседа”. Тя се намираше там, където сега е рецепцията на хотела. Пиехме ракия. Сливова! Гроздова тогава не употребяваше никой.

По едно време идва Колю М. с чисто нов шушляк. (Нещо като шлифер, но от много тънък найлон.) Последен писък на модата! Повечето от нас само бяха чували. Виждали шушляк бяха само неколцина, и то в тайно внесени списания.

Приятелят с шушляка беше много доволен. Някакъв чужденец му искал 300 лева, но той го спазарил за 200. Колю М. се позавъртя да го огледаме добре и отиде до гардероба да го остави. Никой не обърна внимание, че Сашо по едно време се измъкна за 2 минути.

След малко идва още един приятел, облечен в същия или подобен шушляк. Много доволен се похвали, че ги пуснали в ЦУМ за по 140 лева. Какво му плащаш. Имало, за съжаление, само един цвят. В рамките на 40 минути дойдоха още трима приятели със същия шлифер в същия цвят. И те си купили шушляк от ЦУМ за 140 лева.

Колю се разстрои истински. Да има дреха, с която се обличат половината мъже в София! И в отчаянието си продаде шушляка на друг от компанията за 120 лева. Всички се зарадвахме, защото имаше с какво да си допием. Чак по-късно стана ясно, а предполагам, че и читателят се е досетил. Като излезе за малко, Сашо отишъл до гардеробиерката – негова стара приятелка, и й обяснил - щом дойде някой от тайфата, да го облича във въпросния шушляк. И да му дава точни указания какво да казва.

7. Знаете ли кой е Ренато Гутузо? Един доста приличен и добър италиански художник. Не е бил световна величина, но за страните от соца беше нещо повече. Той беше член на италианската компартия, а това вече го изравняваше с имена като Пикасо, Брак и Модилияни. В България името му предизвикваше спонтанно удивление и очарование, най-вече в средите на по-културната партийна аристокрация.

Един ден Сашо дойде в “Бамбука” с един италианец. Дали му хрумна в момента, не знам, но го представи за Ренато Гутузо. Между другото и аз се вързах, въпреки че познавах Сашо доста отдавна. Но той играеше ролите си, повярвайте ми, много умело и убедително.

По едно време отиде до телефона на бара и се обади в Пловдив на Начо Културата. Той беше кмет на Стария град и отговаряше най-вече за художниците. Сашо му каза, че в България е самият Ренато Гутузо и той ще го доведе в Пловдив за 2 дни. Следователно да се обади в градския комитет на партията и да организират подобаващо посрещане. Даже тези, които може би са имали някакво съмнение, след този телефонен разговор вече бяха убедени, че това е наистина Ренато Гутузо.

Посрещането било наистина подобаващо. Настанили Сашо Дяков и Ренато Гутузо във вилата на окръжния комитет на партията. И се почнала една социалистическа вакханалия! Уиски, шампанско, черен хайвер и водка. Един от инструкторите на окръжния комитет им споделил – въпреки временното увлечение по уискито черният хайвер върви най-добре с водка.

На втория ден Сашо завел Ренато Гутузо в галерията на Начо Културата. Там били събрани картините на най-добрите пловдивски художници. Дошли и самите художници, и то не заради почерпката, а за да чуят какво ще им каже колегата Ренато Гутузо. Той на свой ред правил естетически разбор на картините, а превеждал Сашо Дяков. Сашо не знаел много добре италиански, но пък знаел какви са проблемите и комплексите на своите пловдивски колеги. “Превеждал” така, че всички да бъдат повече от доволни.

Единствено Митьо Киров бил посветен, че всъщност това не е Ренато Гутузо. Стоял отстрани и лекичко се подхилквал. Но по едно време се стигнало до негова картина... И Ренато Гутузо казва, а “превежда” Сашо:

Каква е тази картина? Как можахте да сложите това нещо до тези прекрасни произведения!? Този човек не е никакъв художник.

След време наистина съжалих, че не отидох с двамата до Пловдив. Не заради шампанското и хайвера, а за възможността да наблюдавам реакцията на Митьо Киров. Хем да знае, че това не е Ренато Гутузо, хем да не може да разкрие заверата. Можех да си представя обаче какво му е на артиста – да оплюват творчеството му, а той да трябва да си трае...

Между другото. Всъщност не между другото... А най-вече Сашо Дяков беше много добър скулптор. За съжаление, много от неговите проекти, знаете защо, не бяха осъществени. Но лично аз съм сигурен, че някои от тях след време ще бъдат реализирани.

Между другото. Този път между другото... Сашо беше изявен спортист. Той беше републикански шампион по бокс в почти всички категории. Още като дръглив и кльощав младеж той ги почна и ги млатеше категорично... и в тежка категория.

Още по соца Рангел Вълчанов направи филм с историята на Сашо Дяков – “С любов и нежност”. А той сам си изигра ролята. И то чудесно. Преди 6-7 години за него направиха и документален филм. Надявам се БНТ да покаже и двата.