В това да се кланяш на маймуни - няма нищо велико. Както няма такова и в миналото на човечеството
из "Защитна реч за моето писане" към "Аз и Бог"
...И актьорът, слабият, но според простолюдието – талантлив актьор, имитира някого, някоя известна личност, да речем. И го имитира много добре (какво е доброто обаче на една имитация? Една имитация може да е добра само като имитация, но може ли да е добра като изкуство?). Но актьорът, който имитира, не става това, което имитира. Той може да изведе дори по-ярко (и това е целта на имитацията) някои характерни черти на имитирания. Но да го представи в цялата му дълбочина, в разнообразието, в истинността му? Може ли да направи имитиращия това? Няма ли да се случи така, че колкото по-задълбочено имитира, колкото по-разнообразно и сложно и вниателно имитира някого, толкова повече имитацията му губи яркостта си? Защото губи от преувеличените черти, престава да е толкова схематична и затова вече не е толкова забавна и лесна за възприемане? Имитацията започва да прилича на живия човек, но колкото повече се задълбочава имитаторът, толкова повече му става ясно, че неговата имитация все пак си остава на светлинни години разстояние от сложността на живия човек.
Така и писателят, който не пише за своя преживян опит, а си измисля животи на хора, които животи той естествено не е живял...измисля си герои, от чието име разказва или пък описва душевните им състояния, или дори – само действията им – но действията винаги са провокирани от душевни състояния! (които той така или иначе не познава, защото не е преживял) – та този писател по същия начин, като имитаторът-актьор, или прави елементарна имитация, която е просто интересна, забавна и впечатляваща като маймунско умение, като умението на децата да имитират възрастни, което ни забавлява вечер покрай семейната трапеза...тоест – или прави карикатура на образа, когото описва, за да е по-ярък...но това го прави като карикатурата – извънредно плитък и схематичен...или пък хваща и започва да се опитва да пренесе...да екстраполира своя личен опит в личността на измисления герой. Но все пак тоя герой си има съвсем различни форми или да речем – параметри – свое (измислено) име, своя биография (зададена от писателя), свои ръст, тегло, цвят на очите, възраст и свой език. И глупавият, клет писател- имитатор се опитва да изсипе своето съдържание от опит в тая форма. Но не си прави сметка, че съдържанието на съда е толкова кошмарно и величествено силно свързано с формата, толкова много зависи от нея, че ничие чуждо съдържание не може да се помести в тази форма. Казано иначе – моята душа е толкова сложна и истинска, толкова многообразна и толкова се е оформяла с годините под влияние на абсолютно всеки детайл от моето тяло, от моята биография, от моето име, от моя начин на живот, от моето хранене и от моя език – че моята душа няма никакъв начин да се помести в тялото, биографията, езика и въобще - във формата - на друг човек. Особено пък измислен. Ще се получи толкова глупаво изглеждащо чудовище (на Франкенщайн), че никой няма да му повярва. А хората, колкото и странно да звучи това, имат извънредно силна интуиция за това – кое е вярно и кое – не.
Но защо през цялата история са приемали именно такава литература? На нелепата, скалъпена и - заради описаните по-горе причини – повърхностна имитация. (повтарям – никоя имитация не може да бъде неповърхностна и немаймунска, даже опитващата се да е задълбочена!). Защото...защото една негласна спогодба е карала хората да приемат очевидната лъжа, илюзията в тия имитации...както ние съвсем ясно виждаме в някой филм, че колата не се движи, а просто зад нея е поставен екран с движещ се фон – но все пак приемаме тая недъгава илюзия, и продължаваме да гледаме – уж заради величието на посланията! – така и читателите във всички времена са приемали карикатурните, имитирани, сглобени и повърхностни образи, родени в главите на тъпи, но остроумни писатели...и са ги приемали като действителни. Или поне като достойни за внимание - колкото и очевидно нелепи и скалъпени да са.
Нека който си ще да се дразни от обидата, отправена срещу миналото и неговите слуги – писатели, артисти, имитатори и маймуни – но все пак сме длъжни да отбележим, че в това същото минало, може би малко по-отдавна, хората не са можели и да говорят, а са били и канибали. Еволюцията все пак е факт и еволюцията на съзнанието и на изкуството също е факт. Така че – всяко имитиращо, а не търсещо самата дълбока и съвършена истина изкуство е поклон към едно маймуннско минало. Няма лошо в това. Добре е просто да се знае, че в това – да се кланяш на маймуни - няма нищо велико. Както няма и нищо велико в миналото на човечеството (това кърваво, канибалско минало!).
След като всичко това е горе долу изяснено, естествено идва въпросът: А доколко човек може да описва и да познава И собствената си душа? И не я ли описва и познава той пак чрез разни клишета и имитации и схеми(на предишни, правени преди години и векове описания), които са му втълпени с възпитанието и образованието?
*Калин Терзийски във фейсбук
Най-четени
-
Галерия Днес се появи моята малка и прекрасна внучка Крисия
Роди му се внучка, Сузанита ще е леля на малката Крисия Обичаният певец Орхан Мурад отново стана дядо, научи "България Днес". С внучка го зарадва Александра - доведената му дъщеря от брака му с Шенай
-
Галерия Преди 80 г.: Принцеса Мафалда Савойска, сестра на царица Йоанна, е погубена в Бухенвалд
Гьобелс я споменава в дневника си, като я нарича: "Най-лошата кучка в цялата италианска кралска къща" Мафалда означава “могъща в битка”. Име на принцеса
-
Класически случай на некомпетентност, малоумен въпрос и неверен отговор...
Класически случай на некомпетентност, малоумен въпрос и неверен отговор... Ако приемем, че въпросът следва своята си логика, тогава верният отговор не е "си"
-
Заради липсата на памет бяха грозните изблици пред Народния театър
Нашият проблем с паметта не е разрешен. Все още няма критична маса от обществото, която да има правилна и обективна оценка за това, което е било, и което е сега
-
Ако през 1890 година в България имаше фейсбук
Ако през 1890 година в България имаше фейсбук, щеше да има много статуси, които гласят: „По турско време бяхме по-добре. Имаше сигурност, хлябът струваше само 2 гроша, децата ни се изучиха