Видях го от 2 метра. По-късно у нас написаха, че слънчев лъч ме погалил, когато съм срещнал погледа на вожда

През 1950 г. постъпих в първи клас в 13-о училище „Кирил и Методий“ в София. В началото на втория срок учителката ни каза, че по ръчен труд ще кашираме. За целта всеки трябва да донесе по един стъклен съд, бели салфетки и разтворено във вода лепило.

Като начало се намокря една голяма салфетка и с нея се обвива стъкленият съд. След това по нея започват да се лепят потопените в разтвора с лепило парчета от салфетки. Когато дебелината на налепения материал достигне половин сантиметър, той се обвива с друга голяма, бяла, намокрена салфетка и се оставя да се изсуши, след което се сваля от стъкления съд. По този начин напълно се копира формата на съда. Аз бях донесъл един шестстенен стъклен съд и след като чрез каширане бях направил

неговия

хартиен аналог,

трябваше да го украся. Имах намерение на всяка от шестте страни да залепя картинка с животно, но баща ми, който иначе не се интересуваше от учебните ми занимания, този път незнайно защо прояви интерес и ми каза, че по-интересно ще бъде, ако на страните се залепят портретите на комунистически вождове. Той беше член на БКП от 1943 г., преди това е бил ремсист, но не одобряваше политиката на управляващите в България и е както се изразяваше, на техните началници от Съветския съюз. Много обичаше думата джумбуш. Понеже само от него съм я чувал, ми се струваше, че той си я е измислил. Според баща ми тази дума е синоним на майтап. Та като ми донесе снимките на комунистическите вождове - Маркс, Енгелс, Ленин, Сталин, Георги Димитров и Вълко Червенков, и ги залепихме на шестте страни на каширания съд, баща ми каза, че това е голям джумбуш, защото според него така се показва как те са се наредили на софрата да лапат.

Джумбушът

обаче не се получи

Дойде време да покажем на учителката нашите каширани творения. Другите деца ги бяха украсили с налепени или изрисувани животни, растения, изгледи и други неща. Когато учителката видя моето творение, тя направо онемя. Помислих, че ще ме засипе с укори, защото съм си позволил да иронизирам тези световни и български комунистически кумири. Вместо това обаче тя ме прегърна и каза, че съм направил нещо изумително, което заслужава най-висока оценка. Показа моето творение на всички деца, като изтъкна, че това трябва да бъде пример за подражание. След това попита какво знаем за хората, чиито портрети аз съм поставил на моето творение. За Вълко Червенков знаехме, че е първият български държавен и партиен ръководител, за Георги Димитров – че е вождът и учителят на българския народ, за Сталин – че е бащата на народите, но за Ленин и особено за Маркс и Енгелс не знаехме нищо. Тогава учителката започна да ни разказва за тях и така часът по ръчен труд се превърна в

час по

комунизъм

Впоследствие научих, че учителката е показала моя каширан съд на директора на училището, който също е бил много впечатлен и по своя инициатива го е занесъл в районния отдел „Народна просвета", където се е похвалил какви идейно

израснали

ученици

има в повереното му училище. Оттам той пападнал в районния комитет на партията, а след това – в градския. Лично първият секретар на градския комитет на партията го изпратил в централния комитет на Комсомола (тогава ДСНМ - Димитровски съюз на народната младеж) с препоръка да бъда подобаващо награден. Така в един априлски ден на 1951 г. аз бях поканен в централния комитет на ДСНМ, където секретарят, отговарящ за пионерите, ме уведоми, че съм награден с летуване в международния пионерски лагер "Артек". За първи път чувах за "Артек" и не знаех къде се намира, но предполагах, че е някъде в България. Когато разбрах, че е в Съветския съюз, бях много впечатлен и с нетърпение зачаках времето на заминаването ми за там. Не пропуснах да се похваля пред съучениците си и пред другарчетата си от квартала.

Пътуването

Най-после настъпи дългоочакваният момент – на 3 юни сутринта майка ми ме заведе на Централна гара, където ни чакаше човек от централния комитет на ДСНМ, който беше определен за ръководител на българския отряд в лагера "Артек". Вече имаше две деца, аз бях третото, а след това дойде още едно. Качихме се на влака за Варна и пътуването започна. На гара Мездра към нас се присъединаха още четири деца от Видинско, Михайловградско и Врачанско, после от Плевен, Велико Търново, Шумен и други градове и когато стигнахме във Варна, вече бяхме дванадесет.

Там ни чакаше друга група, сформирала се от Южна България с другата ръководителка на отряда в състав от 8 деца. Преспахме в една туристическа спалня, а на сутринта се качихме на съветски кораб. С него прекосихме Черно море, като по пътя спряхме в Констанца, където се качи румънската група. Пътуването с кораба продължи до пристанището Гаспра (съвсем близо до Ялта). Там ни натовариха на камиони, покрити с чергила и с тях пристигнахме в "Артек".

Животът

в лагера

Настаниха ни в дървени къщи, всяка с по една голяма стая за десет деца и една малка за ръководителя. Умивалните и тоалетните бяха на двора. Имаше и една тухлена сграда, в която се помещаваше ръководството на лагера, етнографски музей, стаи за занимания по различни видове изкуства. В нея имаше и няколко спални помещения, в които бяха настанени деца от Италия и Франция. Другите отряди бяха руски, украинско-белоруски, сборен от балтийските републики, сборен от кавказките републики, сборен от средноазиатските републики, полски, чехословашки, унгарски, германски (от ГДР), румънски, югославски, албански, китайски, монголски и нашия българския.

Сутрин ставахме в 7

ч., разполагахме с 15 мин за оправяне на леглата и тоалет, следваха 15 мин за гимнастика (физзарядка). Закусвахме от 7,40 до 8,15 ч. Даваха ни по една пирожка с извара или пилешко месо или риба, и една със сладко. Чай имаше и за допълнително. След това отивахме на плажа. Това беше една тясна ивица с много едър пясък, примесен с дребни камъчета. Температурата на въздуха беше 23-26, градуса, а на водата – 19-20. Влизахаме в морето само да се намокрим, защото беше студено. Връщахме се в лагера в 12 ч. за обяд. Той се състоеше от борш (в повечето случаи постен) и някакво ястие с пилешко месо или риба, а за десерт ни даваха парче сладкиш. От 13 до 15,30 ч. почивахме в леглата си, желателно беше да спим, а който бодърства, да не пречи на другите. След ставане ни даваха закуска – вафла или марципан с чаша мляко. После започваше времето за занимания със спорт и изкуства. Така до вечерята в 19 ч., на която обикновено ни даваха блини или нещо подобно на тях. В 20 ч. се провеждаше вечерна проверка, а след нея вечер на националностите. За нашата – българската вечер, ръководителят ни се беше подготвил. Донесъл беше ръчен грамофон и плочи с народни песни и танци. Постави го зад отряда, така че да не се вижда, и го пусна, а ние само пригласяхме, но се създаваше впечатлението, че изпълнението е наше. Но когато облечени в национални носии момчета и момичета изиграха едно хоро и една ръченица, вече всичко беше съвсем истинско. Началникът на лагера каза, че оценката за нашата национална вечер е повече от отлична. 

Организираха се и други мероприятия. На третия ден от пристигането ни в лагера ни заведоха на планината Аю-Даг, която по-скоро е едно голямо възвишение. По традиция, началото на която е поставена още при създаването на лагера през 1925 г., там се провежда церемония по посвещаването на лагерниците в артековци. Според ритуала на всеки дадоха артековска шапка и значка. Друг ден посетихме двореца Суук-Су, построен по времето на царска Русия. Водиха ни и в Ялта, където ни показаха резиденцията, в която се е провела срещата между Сталин, Рузвелт и Чърчил през 1945 г. Провеждаха се състезания по баскетбол, волейбол, футбол и народна топка между отрядите.

Паметната среща

Един ден ни казаха, че в скоро време ще посрещаме много висок гост. Аз веднага си помислих, че това ще е някой баскетболист или волейболист, защото тези хора са високи на ръст, затова казаното не ме впечатли особено много. В съветските отряди обаче се забелязваше трескаво оживление – репетираха песни, танци и стихотворения. И така дойде 14 юни, денят, в който ни съобщиха, че днес ще посрещнем дългоочаквания висок гост, но не ни казаха кога точно. Сутринта ходихме на плаж, после обядвахме, легнахме за следобена почивка и едва когато си изядохме закуската – вафла и чаша мляко, ни казаха да се строим като за вечерна проверка.

Стояхме строени около половин час, когато пристигнаха една

голяма тъмносиня лимузина

и четири по-малки автомобила. От автомобилите наизлязоха мъже в бели, полувоенни облекла, огледаха района и след това един от тях отвори вратата на лимузината, през която излезе съвсем невисок човек със същото бяло, полувоенно облекло и фуражка. В първия момент аз не можах да позная кой е човекът, излязъл от лимузината, но съветските отряди започнаха да викат „ура“ и да скандират: „Сталин, Сталин“. Ние също се присъединихме към тях. Сталин поздрави с високо размахване на дясната си ръка и с бавни крачки се приближи към нас. Едно момиче го пресрещна и му завърза червена пионерска връзка. Когато Сталин стигна до строените отряди, председателят на дружинния съвет му рапортува с вдигната пред лицето дясна ръка: “Другарю Сталин, артековци са строени и готови да изпълнят всяко ваше поръчение.“ Със същия жест на дясната ръка Сталин отговори

“Рапорт приет”

След това каза:“Я да чуем и да видим знаете ли да пеете и да танцувате“. Донесоха един плетен стол, на който Сталин седна, свали фуражката си и загледа изчаквателно. Пред строя излезе група момчета и момичета, която изпълни две песни. След това едно момче рецитира стихотворение, в което няколко пъти се споменаваше Сталин. Друга група изигра някакъв танц, а накрая едно момче, вероятно грузинче, изпълни песента „Сулико“, за която впоследствие разбрахме, че е любимата на Сталин. Вероятно са били подготвени и други изпълнения, но Сталин каза „достатъчно“ и пожела да поговори с лагерниците.

Изумително ловко, само за няколко минути, 16-те придружаващи Сталин с леки побутвания с ръце и тяло, с указателни движения и кратки думи успяха да ни наредят седнали на тревата в полукръг пред високия гост. Мен, като най-малък, ме поставиха най-отпред и така се озовах на по-малко от два метра от Сталин. Гледах го с нескрито любопитство и понякога погледите ни за миг се срещаха, тогава направо

изтръпвах от взора

на жълто-зелените му очи. Понякога ми се струваше, че ми се усмихва и тогава виждах разкривените му, оредели и почернели зъби. Той започна да ни пита как сме пътували до Артек, харесва ли ни храната, има ли в лагера достатъчно забавления и за други неща. След всеки въпрос някое от децата от съветските отряди, най-често от руския, ставаше и даваше отговор. След това Сталин попита имаме ли необходимост от нещо, за да се подобрят условията на живот в лагера. Едно от децата каза, че няма достатъчно топки за спортните игри и Сталин нареди на един от придружаващите го:“Семьонов, записвай!“. От френския отряд предложиха да се направи игрище за тенис и Сталин отново нареди :“Семьонов, записвай“. От италианския отряд се оплакаха, че водата в морето е студена, и Сталин пак нареди:“Семьонов, записвай!“.

Как продължава срещата и защо ръкопляскат на Сталин, четете в хартиеното издание. 

Четете още:

Депутатът от Великото народно събрание Христо Марков точно преди да основе дясна партия: Получих инсулт, не знам дали ще оцелея!

История, излязла за първи път в "168 часа", избрана за сценарий в Холивуд