Когато през 1990 дойдох в Холандия, на нашата улица в Лайден имаше някакъв клуб - нещо като читалище, в което приветливи и дружелюбни холандки доброволно оказваха всякаква помощ в интеграцията на новопристигнали туркини, мароканки, индийки, източноевропейки, африканки, азиатки....абе, каквито се сетите емигрантки. Пишеха им писмата, помагаха им да се оправят с администрацията, учеха ги да карат колело, имаше даже компютър, който някои от новодошлите за всеки случай подозрително заобикаляха по- отдалечко. Но основното занимание беше да се празнуват всякакви празници и традиции, та новодошлите да се чувствали добре.

Въпросните мили холандки дълго и настойчиво ме канеха да ходя там, да сме пиели кафе и да сме си говорили.

Хич не обичам, направо имам алергия към подобни колективни сбирки още от комунистическото време, което тъкмо съм загърбила, но как да им го обясни човек на преливащите от доброта холандки. Левичарки, естествено. Те бяха отраснали с чувство за вина, че са се родили в прилична държава и априори смятаха всички като мен дошли от тоталитарни или посттоталитарни държави за добри. Ние сме добри, защото идваме от мизерни, бедни некапиталистически държави, а те са лоши, защото живеят в гадните експлоататорски капиталистически държави. С чук не можеш да им избиеш това мнение от главата. И така- те бяха взели под крилото си цялата махала, а тя преливаше от туркини, сърдечни, мили жени, на които казвах комшу и които оставяха обувките си на улицата , пред вратите на къщите си. Над 90% от тях бяха абсолютно неграмотни и холандките търпеливо ги учеха на латинската азбука.

Та един ден въпросните холандки ми звъннаха по телефона и ме поканиха на някакъв празник. Помислих, че пак става дума за някоя екзотична традиция и първо отказах, но моята симпатична холандка настоя и реших от уважение да се мерна за 10 минути. Влизам аз в клубчето, а то... прелива от плакати и лозунги за 8 март... Обърнах се да изляза, но едната холандка ме догони и ентусиазирано взе да ме кани вътре. Обяснявам й аз, че имам алергия от 8 март, а тя изумено ме гледа: "Но, Даниела, това е ваш, комунистически празник.". Демек, ние заради вас го правим, да си се почувствате като у дома, сред мили комунистически традиции. :) Иди им обяснявай на полезните идиоти (по Ленин)!

Толкова се ядосах, че повече не стъпих във въпросния клуб. И без това ми беше свръх, ама свръх-досадно.

Един ден я срещам въпросната Фемке и тя ми казва, че била много шокирана от моята реакция тогава. Поканих я на кафе и дълго и търпеливо й обяснявах що е то комунизъм и защо не искам да чуя за лицемерни пропагандни празници за правата на жените, когато не жени, не деца, не мъже, никой в комунистическа Европа нямаше свободата да изразява мислите си, да пътува, да не говорим, че можеше за виц да те тикнат в затвора.

Минаха години. И един ден пак я срещам милата Фемке във влака. Зарадва ми се много, заприказвахме се. И по едно време ми казва: аз научих твоя урок за 8 март. :) Какво е научила, не знам.

Малко факти за фамозния 8 март.

През 1911 в Копенхаген се провежда Втората международна конференция на жените-социалисти и на нея по предложение на Клара Цеткин 8 март е обявен за ден на жената. Поводът е, че три години преди това в САЩ избухва голяма стачка на текстилните работнички, първата женска стачка в света. Тя става известна заради поетичния си лозунг: "Хляб и рози".

През 1921 Третият Интернационал дефинитивно заковава 8 март като Ден на жените.

Само че колкото и да ми разправят, че това било ден за правата на жените, не вярвам. Той се празнува само в страни, където никакви права не се спазват. Ни на мъже, ни на жени, ни на деца, ни на звяр и природа.