“Златната мечка” от “Берлинале” е за румънската режисьорка, нашето скромно финансово участие не прави филма български

Онзи ден се отпуши безмерното българско самохвалство отново. Филмът “Не ме докосвай” на румънската режисьорка Адина Пинтилие спечели “Златната мечка” на Берлинския кинофестивал. И се започна едно биене в гърдите, без да се казва истината, че това е филм на румънската режисьорка, в който българското участие е финансово, логистично в някои дейности по производството и с красива актриса.

Колкото и да презираме румънците, трябва да признаем, че от времето на комисаря Молдован румънската школа владее по-добре от нас киноезика, че могат да разказват истории увлекателно, а не само да размахват лозунги. Трябва да признаем, че през последните 15-20 години румънските филми си намериха място по платените филмови канали от типа “Синемакс”, което означава, че се харесват на аудиторията, не само на журитата по второстепенни кинофестивали. Тази награда е заслужено продължение и успех за румънското кино, а нашето съучастие е символично. Впрочем съпродуценти са и чешка, и немска фирма, но струва ми се, там въздухът още не трепери.

Изобщо маниерът да си приписваме чужди успехи и да се фукнявим с тях е много селски и застойно-комунистически. В края на строя стана много модно да си пришиваме открития и успехи - Джон Атанасов, един Петър Петров, дето бил изобретил електронния часовник. Подобни открития, в които има замесени българи по произход, са се случвали въпреки татковината и не бива да ги крадем.

Същият комплекс прозира и с българското съпродуцентство. Между другото т.нар. фестиваладжии не са само българи и се поддържат в усвояването на средства. Тук е мястото да се припомни, че “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” е със словенски и унгарски съпродуценти. Но така никога няма да успеем, защото неуважавайки чуждия труд и опитвайки се да го присвоим, освен че ставаме смешни, губим и уважението на останалите и на себе си. И неизбежно стигаме до въпроса защо съвременните български филми са толкоз тъпи. Отговорът е един - защото има дълбоко неразбиране какво е това филм. Това е история, разказана просто със средствата на киноезика. Всичко останало е нещо друго - памфлет, лозунг, шизофренна салата, его трип. Киното трябва да разказва, не да се занимава с авторови терзания по идеологически или лични теми. С подобни самохвалства като това с румънския филм се оправдават безобразията, които се снимат. Внушението е: не, филмите ни не са тъпи, но вие не ги разбирате, нас ни оценяват по фестивалите. Ние сме модерни и експериментални.

Структуралистите през 60-те години са смятали, че всеки филм, който излиза извън конвенционалното, не трябва да бъде наричан филм изобщо.

Защото киното си има конвенции, които трябва да бъдат спазвани, за да бъде посланието разбираемо. Другото са пари на вятъра и болни (ама много болни) амбиции. Пичове, дето стоите в КЕВА на ВИТИЗ, разказвайте! Това е, което се очаква от вас.

От в. "24 часа"