Здравейте, приятели.

Вече една седмица съм в Германия. „Бурите“ по идването ми тук, отминаха и започна ежедневието. Времето отлита бързо и то благодарение на това, че с мен са двете левскарчета - Лъчи и Изабел. Цяла сутрин сме заедно, подготовката за квалификациите в България, върви на високи обороти. Разпределили сме си задълженията – в свободното време те учат и пазаруват. Аз готвя - те обезателно хвалят гозбите ми. Радвам се, че нямат проблеми с килограмите… И ако никак не държа на комплиментите, като треньор, то като готвач - ако забравят да ми ги направят, си ги искам…

Спомням си един случай в Япония със Стела Салапатийска. Бяхме на лагер… Реших да ги зарадвам, като им направя зеле на фурна с кайма. Японското зеле никак не искаше да уври и аз цяла нощ го приготвях и дебнех да не загори. На сутринта , когато ги премерих, Стела беше с 2кг. отгоре. Сами разбирате, че полудях. Бях готвила цяла нощ, а тя да не може да яде. „Двеста клякания!“ Стела клекна и седна?! Така разбрах, че не може да кляка... До вечерта се научи, смъкна двата проклети килограма и най-важното, аз си получих похвалата за среднощното готвене, което си беше подвиг.

С немския отбор работим, но времето, което е отделено за тренировки, според нивото на подготовка и предстоящите състезания, е твърде малко. Тук на художествената гимнастика никой не гледа сериозно - набляга се на училището и ако сме честни в отношението си към децата - така трябва. Художествената гимнастика в Германия е аматьорски спорт, а влизането във висше учебно заведение, изисква сериозна подготовка. На някои от момичетата предстоят матури… И въпреки всичко не се отказваме от това да подготвим две сериозни композиции, с които да зарадваме почитателите на българския стил в този спорт. Подготвяме и изненада – комплимент към българската публика… И към паметта на един голям български музикант.

Странното е, че когато разговарям с приятели и изказвам безпокойството си, че времето е малко и абсолютно недостатъчно, за да се подготви отборът на ниво, всички веднага отсичат – ти ще ги подготвиш?! Предполагам, в това вярва и ръководството на Немската федерация… Без да искам да разочаровам приятелите и почитателите, чудеса в спорта не стават. Знам как се работи, как сме работили, сравнявам и сега работата си. И въпреки това се радвам, че мога нещичко да дам на тези деца, защото го заслужават... Вярвам, че ще си издействаме малко повече време за тренировки.

Никой от приятелите, не ми задава въпроса, не се ли страхувам, че ако отборът не се представи добре, веднага ще бъда посочена с пръст и заклеймена… Не, не се страхувам. Харесва ми да работя, самият процес ми харесва… Създаването на една композиция, постепенното й изясняване, изграждането й, първото й представяне пред публика, реакциите, корекциите… Докато стигнем до представянето й на състезанията. Спомням си, че когато поставях новите композиции, горях от нетърпение да ги покажа и обикновено канех Марги Рангелова да ги види… Тя мълчеше, докато не й зададях въпроса - „Харесва ли ти?“ Отговорът винаги беше един – „Не! Кое да ми хареса, та тя /или те/, не може да си хване уреда.“ Веднага започвах да разказвам, това ще е така, а онова – иначе… Марги неизменно казваше - „Направи ги, изработи ги и тогава ме кани, аз не мога да проникна нито в мислите ти, нито във фантазиите…“ И така се научих, че ако искам да покажа нещо, най-напред трябва да го докарам до вида, в който няма да се налага да обяснявам, кое как ще изглежда, когато го изработим.“

И тъй като ние все още сме далече от вида, в който ставаме за показване, убедих немското ръководство, да не участваме на Световната купа в София. Храня тайната надежда, че до Европейското първенство, ще се докараме до по-приличен вид… А до Световното?... Ще се постараем.

А сега лек ден, приятели и не се подлъгвайте по японското зеле. Трудно увира!