През м. август 1989 г. оперирах в Правителствената болница съветник на съветското посолство в България. Както бе обичайно, в неделния ден минах на визитация, за да видя оперирания. Всичко бе добре и той можеше вече да се разхожда в клиниката. Когато реших да си тръгна, той ми каза че иска да си поговорим. В разговора го попитах:

"Ще си поговорим, но не ни ли подслушват тук?"

"Тук не ни подслушват" - беше неговият отговор.

Аз, началникът на ВМА, не знаех това, а той съветникът в чуждестранното посолство, го знаеше.

Тогава той ме попита: "Какво ще кажеш за управниците на България в момента?"

Аз му отговорих, че те до такава степен са омръзнали на българския народ, че хората, като ги видят по телевизията, гасят телевизорите. Попитах: "При това положение вие правите ли нещо?"

"Правим" - отговори ми той.

"Ами с кого го правите?" - попитах аз.

"Ще ти кажа няколко имена: Петър Младенов, Андрей Луканов, Добри Джуров, Александър Лилов и др."

"Стават" - споделих аз мнението си.

След този разговор за мен бе ясно, че скоро ще настъпят промени и у нас. Горбачов вече не можеше повече да търпи властниците в България.

В чест на 7 ноември, на 6 ноември бях поканен да присъствам на приема в съветското посолство. Както всяка година приемът започваше в 18,00 ч. Ежегодно Тодор Живков пристигаше в 17,59 ч. Тази година гостите бяха в посолството,

но Тодор Живков

не идваше

Стана 18,15 ч. и хората започнаха да се оглеждат тревожно. Едва към 18,20 ч. Тодор Живков влезе в залата, но не както преди през официалния вход. Поздрави хората с неговите обичайни жестове, постоя още 10-15 минути и си тръгна. С него си тръгнаха Милко Балев, Пенчо Кубадински, Димитър Стоянов и др. Останаха в залите Лилов, Луканов, Джуров, Младенов, групата, за която ми бе говорил съветникът от посолството. Ние бяхме заедно с Митко (Димитър) Методиев, с който бяхме близки. Методиев бе близък с Тодор Живков и се водеше към неговия кабинет. Митко Методиев изведнъж каза, че и той си тръгва. Беше го "заболяла главата". Бяхме близки с акад. Асен Хаджиолов, който беше министър на образованието. Винаги след такива тържества се събирахме у нас, или у тях. Този път Асен ми каза, че "ние ще останем". Тогава с ген. Васил Зикулов - началник на военното контраразузнаване, със семейството на когото бяхме много близки, обиколихме военните аташета на Франция, Белгия и Италия.

Там срещнах съветника на съветското посолство, когото бях оперирал. След поздравленията за настъпващия празник той ми се извини, че днес не може да ми отдели много време, "тъй като имали работа". Аз се досещах за каква работа ми говори.

Само след 4 дни,

на 10 ноември настъпиха промените в страната. Петър Младенов зае поста на Тодор Живков като генерален секретар на БКП, а Андрей Луканов - поста на министър-председател. Асен Хаджиолов стана министър на науката.

На 15 ноември Петър Младенов събра 100 интелектуалци. Единственият представител на Министерството на народната отбрана и на Министерството на народното здраве бях аз.

Срещата на интелектуалците протече много откровено и там се споделиха много идеи за бъдещото развитие на страната. В изказването си Георги Джагаров (зам.-председател на Държавния съвет) декларира, че той не е знаел нищо за т. н. "възпитателни лагери" в Троян. Присъстващите приеха декларацията му с подигравка. Аз също споделих някои мисли, като все още пазя записките.

Предложих:

1. Да се каже истината на народа за състоянието на държавата ни и да се престане с това, че всичко у нас "тече по мед и масло".

2. Да се определи екзистенц-минимум на работната заплата и на тази основа да се изчисляват заплатите на трудещите се.

3. От виновните за

материалната

и моралната катастрофа

на държавата да се потърси материална и морална отговорност и др.

На следващия ден във вестник "Работническо дело" бе публикувано съобщение за състоялата се среща. Изброени бяха имената на участниците и кратки изводи от срещата.

Така колелото на промените се завъртя!

След събитията от 10 ноември 1989 г. започна процесът срещу Тодор Живков. През месец януари 1990 г. се проведе конгресът на БКП. Тогава Андрей Луканов, който всъщност беше основният двигател на промените у нас, изигра фарса с избора на членовете на Висшия партиен съвет на преименуваната БСП. Конгресът реши броят на членовете на ВПС да бъде намален. При проведените избори във ВПС не попаднаха Александър Лилов и други активисти на партията. Тогава започна мъчителната

процедура по уговаряне

на делегатите

на конгреса. Даде се почивка през нощта от няколко часа, за да се манипулират делегатите. Андрей Луканов заяви, че той не си представя ВПС без Александър Лилов и сие и че трябва конгресът да прегласува броя на членовете на ВПС така, че в него да влязат желани от него хора. На уморените вече делегати от нощните избори стана ясно, че конгресът е манипулиран. Като председател на заседанието, Андрей Луканов не даде думата на него да се изкажат бившият шеф на “Тексим” - Георги Найденов и затвореният за заговор срещу Тодор Живков ген. Анев. Той даваше думата на хора, на които в почивката бяха поръчани изказвания. В крайна сметка към 3,00 ч. конгресът прие предложението за увеличаване броя на членовете на ВПС с необходимото число за включване в него на отхвърлените преди това делегати.

На следващия ден, по време на заседанието на конгреса, ме повикаха в една от работните зали на НДК. Там бяха четиримата: Петър Младенов, Андрей Луканов, Добри Джуров и главният прокурор Е. Стоименов. Те ме попитаха какво е здравословното състояние на Тодор Живков.

Аз им отговорих,

че той е здрав,

съответно на годините му. Че има контролирана хипертония, но ако бъде обременен, на неговата възраст никой не може да каже дали няма да получи сърдечни или мозъчни усложнения.

Тогава Петър Младенов каза, че ще трябва Тодор Живков да се настани във ВМА, за да не се заяви, че те искат да го унищожат физически. Наред с това ми наредиха да го консултираме със световноизвестни невролози и кардиолози, които да потвърдят здравословното му състояние. Аз да посоча специалистите.

Попитах ген. Джуров това ли е неговата заповед и той я потвърди.

Тогава казах, че ще приема Тодор Живков, след като имам писмена заповед от главния прокурор на Републиката. Следвах съвета на отец Матей Миткалото, който е казал: “Изпълнявай само писмени нареждания, защото нечестивците се отмятат”. Главният прокурор обеща, че заповедта му ще е готова на следващия ден.

Аз напуснах единствения конгрес на БКП (БСП), на който съм присъствал като избран делегат. Трябваше да организирам

пребиваването

на Тодор Живков

във ВМА

Тъй като 13-ият етаж на Академията бе в реорганизация, решихме той да бъде настанен там. Домакинските ни органи съвместно със следствените власти оборудваха половината от клиничното отделение на 13-ия етаж. Грижите за медицинското обслужване се поемаха от “Специалното отделение” на болницата на МВР-София, а ние щяхме само да бъдем хотелиерите. Веднага събрах лекарския състав на ВМА и ги информирах за заповедта на министър Джуров и главния прокурор. Изясних, че ние нямаме отговорност за прякото здравословно обслужване на Тодор Живков като арестант. Тогава заповядах на всички лекари в Академията, ако бъдат повикани, да окажат спешна медицинска помощ на Тодор Живков, преди да му се направи медикаментозно лечение, в присъствие на дежурния офицер на ВМА и поемно лице, да бъде взета венозна кръв в 2 стерилни шишета, които да бъдат запечатани и съхранени в касата на дежурния офицер. Веднага след това да бъда уведомен и повикан във ВВМИ. Аз се безпокоях да не би да му бъде приложена терапия, с която да го ликвидират. При това не желаех ВМА да участва в подобни действия.

След настаняването на Тодор Живков във ВВМИ на ВМА потърсихме консултация на известния невролог проф. Филдс от САЩ, занимаващ се със съдовите заболявания на мозъка. Него познавах от европейските конгреси по сърдечносъдова хирургия. Проф. Филдс дойде и установи, че Тодор Живков няма за момента неврологични заболявания, възпрепятстващи следствените процедури. Повиках 2-ма кардиолози от Франция. Те също потвърдиха задоволителното му здравословно състояние.

За проведените консултации информирахме медиите и по този начин се “успокоиха духовете” на заинтересованите лица. Смятам, че с тези мерки може би съм помогнал за удължаване на дните на Тодор Живков и съм го предпазил от нежелани инциденти.

Историята е част от книгата “И хобито ми бе хирургията” на проф. ген. Йовчо Топалов