Много се изморих. Принципно съм много изморена, а и болна днес.

И когато човек истински се измори и боледува някак вижда нещата спокойно.

Преди години обичах да гледам в Ютюб оперни контести. Туй ще рече една и съща ария, изпълнена от няколко певици и хората коментират коя е най-добрата. От Мария Калас до Георгиу и така. Отдолу хората си крещят, обиждат се на думи, които фейсбук не допуска вече, псуват се мощно.

Тогава разбрах, че няма тема, по която да можем да дебатираме кротко. И няма тема, по която да се постигне резултат въз основа на обективни доводи. Като човечество, я бутаме криво ляво насам натам и чакаме да изчезнем. Междувременно всеки се бори за съществуване и добруване. Мъже, жени, раси, религии. Просто никой не е обещавал, че битките са честни, почтени и безкръвни. Битката за всяко нещо е на живот и смърт. Всеки принцип на свобода и смисленост е заслужен с хиляди жертви, мъчения, несправедливости и абсурдна, насилствена смърт.

Принципите са това, което всички имаме, когато нищо не е заложено на карта. Ако е заложено - остават малцина и в това няма нищо срамно. Не всеки е герой.

Аз в моя персонален живот никога не съм била смела. Аз съм страшна страхливка. Страх ме е от всичко. Единственото, на което разчитам е една опърничавост и злоба, които крепят вярата ми, че заслужавам да бъда третирана с уважение и справедливост. Че имам право да получа всяка възможност на този свят, а дали ще се възползвам от нея зависи от самата мен. И всеки, който не зачита тези неща... просто не е прав. И бих минала през него като валяк. Ако ми стигне смелостта.

Това е лично, ако ме разбирате. И няма значение дали ви е страх от някаква конвенция или страстно и аргументирано я подкрепяте.

Аз съм жена и искам да работя, да си гледам децата, да си казвам мнението и да не ми посягат. Да съм свободна. Да не готвя (не обичам да готвя и не вярвам в измислицата, че трябва да обичам). искам да избирам. Искам да поделям отговорност, когато така е справедливо.

За себе си говоря, ако следите.

И най-големият късмет, който имам е, че съм така възпитана, че да съм злобна и опърничава. Да имам емоционалната нагласа да искам всичко от света, па той каквото даде. Да съм агресивна, когато ми настъпят опашката. Да вярвам, че струвам нещо и това нещо си заслужава.

Има много хора, които не са имали късмета да бъдат възпитани така. Има милиони жени, които вярват, че са втора ръка. И милиони мъже, които си мислят, че са нищо.

За тях е законовата защита. За милиардите хора, които са безпомощни, защото някой някога ги е смазал в душата.

За слабите и беззащитните.

И тъй като все ме ръчкат да кажа какво е феминизъм и ми се подиграват и се смеят разни хора - аз ще кажа, че не знам. Само знам, че съм човек, който не обича да му казват какво да прави, че поема отговорност за собтвените си грешки, не за чужди. Не съм родена да слугувам, а да вървя по собствен път.

Боят. Системното унижение. Терорът зад затворена врата.

Това са неща, които смазват. Никога никой не ми е посягал да ме удари. Никога. И това е велико чувство. Не удряйте децата си. Не удряйте родителите си. партньорите си. Не ги тероризирайте.

Това е което искам да кажа, па вие бъдете който пол искате.

*Коментарът е от фейсбук