Несподелената обич е най-великата, откакто свят светува

Гледах най-новия български филм “Дъвка за балончета” и изпаднах в едно особено състояние. Състояние, в което имаше и сълза, и усмивка, трепет, проникновение, безвремие, тъга. Точно като в парчето на “Остава” “Стоп”, с което свършва филмът. Няма да разказвам историята, но все пак това е за една любов, несбъдната.

Не неосъществена, а несбъдната. Лично според мен има огромна разлика между двете. Не знам дали сценаристите и режисьорът са търсили точно това, но поне аз така го почувствах, това беше основната линия, която следвах през тези сто минути. Направих си и много леки препратки с един мой много любим филм на София Копола - “Изгубени в превода”.

Там пак се разказва за същото – за несподелената любов. Всъщност, като се замисля, на този свят вероятно има хиляди книги, картини, рокалбуми, филми, пиеси на тази тема, разбира се, казана по свой си начин, както сега се случва и в “Дъвка за балончета”.

Повече от сигурен съм, че този филм няма да бъде приет еднозначно, а и не трябва. Дори прочетох тук-там рецензии, отзиви, мнения - доста шарени, различни, от едната до другата крайност. И защо пък не, това е съвсем нормално. Ако всички ахнат, това ще бъде проблем. Но лично на мен ми хареса. Много.

Аз съм от тези, които с цялото си сърце го препоръчват. И не защото е български, и не защото съм от хората, които много искат българското кино да пълни салоните, а просто и единствено защото тази история, тази любов ме накара да събера някакви частици, които съм разпилял, да увелича малко притока на сълза в организма си.

А това изобщо не е малко. Вероятно е редно да спомена екипа - режисьор, сценаристи, актьори, оператор, но за това всеки може да се информира по много начини. Само ще кажа, че много ясно се усеща, че всички са живели с героите, обикнали са ги, разтворили са ги в себе си. А това винаги се усеща, разбира, когато зрителят влезе в салона.

Получава се един специален ток, който тече от екрана. Бях на редова прожекция и много отдавна не бях усещал толкова тишина в пространството. Нямаше шум на пуканки, отваряне на безалкохолни питиета, скърцане от найлонови торби, имаше тишина. А това поне за мен е една доста по-добра рецензия от много други.

Това е един доста добър аплауз за филма. Ако не и най-големият. Най-чистият и най-истинският. Не съм кинокритик и по тази причина се старая да говоря за филма повече или единствено само като зрител. Търся други поводи, други процепи към това, което се случва с лентата. И точно по тази причина споменавам за тези неща – за тишината, за погледите на публиката, за сълзата и усмивката, които бяха неотлъчни през тези сто минути.

Нямам никаква представа каква ще е съдбата на “Дъвка за балончета” оттук нататък. Колко публика ще има, дали салоните ще бъдат пълни, или празни. Какви неща още ще се изпишат - положителни или отрицателни.

На какви фестивали ще ходи, какви награди ще печели или не. Но за мен по-важното е, че със сигурност ще има много своя, много лична публика. Или поне така ми се иска.

За да не звуча единствено и само като отличен 6, вероятно и аз, ако вляза много дълбоко в лентата, бих намерил и неща, които не ми харесват, които биха могли да бъдат показани по друг начин, които спъват или пречат на сюжетната линия. Но много ми се иска да говоря за цялостното въздействие на филма, което според мен е много по-важно и честно.

И да кажа, че дори и тези, които не го харесват, отнасят се скептично, няма как да не открият поне две-три неща за себе си. Невъзможно е. Защото несподелената любов е най-великата. Така е, откакто този свят съществува.