Малко ми е неудобно за FB споделяне, но все пак - чета "До Моето Първо Либе" на Ботев и ми е едно такова... сърцето ми се свива на юмрук, на отчаяние, на възторг, на гняв - всеки път, всеки път. Ботев е тотален, световен поет.

Не искам да съм на мястото на ония жени, влюбени в тия поети и в тия герои. Да се влюбиш в тях е толкова естествено, по-леко от лекотата. По-естествено е от това да си жена. Но тия мъже са били влюбени в смъртта, в някаква идея за народ и в свободата му. Това е непосилен противник. И не се е родила още жена, която да предложи люлка и целувка, в която тия мъже да се забравят и да им стане поне малко по-интересно да останат живи. Макар и обикновени.

И винаги ми се доревава, когато си ги представям, как слизат, примерно, от кораба 1876-та, сбогували са се вече с “моето първо либе“, с живота дори, сърцата им “ще хвръкнат, изгоро, свести се!“... (Ботев! Велик поет! Велик!) и народа, дето ще го освобождават не реве, не е с пушка и с барабан в сърцето, а се крие зад дувара... Зад дувара! Все пак добре му било. И сигурно.

Ей за тия, последните им минути на тия мъже си мисля, какво жалко нещо са видяли в последните си минути и как път назад вече е нямало и ... всички ония най-страшни неща, като - струваше ли си и, както казваше Бойчо Огнянов - не от смъртта, от безразличието ме е страх, и Гичо от Възвишение (с извинение към критиците) - Аз вече си мисля, че такова нещо като Народ няма, туй е някаква измислена дума - и за Левски си мисля, разбира се, и за оная най-страшна и последна страница от тефтера му - Народе ...?!??...

Аз, разбира се, жестоко бих се влюбила в тия мъже, но ме е срам, че малко се радвам, защото вече никой няма да ми напише нещо толкова страшно и велико като “До моето първо либе“ ... Защото аз съм една най-обикновена, егоистична, хипохондрична, истерична за личното си щастие жена от 21 век.

И ако имах син, само през трупа ми щях да го пусна на война, да ми се бие там за някакви правителства и интереси, и религии ..., отвратителна циничка, нали. И все пак и все пак... защо толкова ми се плаче, когато чета “ До моето първо либе “ ?!?...

Ботев. Световен!

*Теодора Духовникова във фейсбук