През Бел епок проститутките отново имат своята огромна роля в обществото. Те се превръщат в музи за художниците и писателите, които обаче не ги възвеличават и представят като недостъпните куртизанки, а се опитват да предадат реалния им образ.

Импресионистите са тясно свързани с момичетата, продаващи любов. Някои художници като Тулуз-Лотрек дори живеят в бордеи, за да уловят живота на проститутките. Красавиците са изобразявани голи, само по чорапи или небрежно наметнати с прозрачни шалове. По онова време жените, които работели в бордей, било обичайно да носят бели, розови или черни мрежести жартиери, отворени обувки с високи токове и прозрачни туники от тюл. Повечето импресионисти рисуват проститутки – Едуард Мане, Огюст Реноар, Тулуз-Лотрек. Най-емблематичната картина, изобразяваща жена от бордей, е "Нана" на Мане. За нея изследователят Нилс Юхан Рингдал пише: „Жената пред тоалетката е само по копринено бельо и обувки с високи токчета. В лявата си ръка държи червило, в дясната – пухче за пудра. Носи пръстен, а малкото й пръстче е изискано, почти дръзко вирнато. Дебела златна гривна се плъзга по голата бяла ръка. Жената на картината е позирала вече много пъти. Майсторското произведение на Мане от 1877 г. не оставя съмнения каква е професията й. Нарисуваният върху тапета жерав дава допълнителни указания: une grue е френско жаргонно название на проститутка. Господин с цилиндър и вечерен костюм седи на тапициран с копринено кадифе диван и наблюдава жената. Тя знае отлично, че той е зяпнал предизвикателното й дупе. Погледът й е отправен в друга посока, сякаш в будоара й се намира още един мъж, когото не виждаме. Този мъж – това сме ние, зрителите, също се любува на гледката. Тя го знае. Самата тя се радва на хубостта си. Самостоятелна жена е, независима от мъжете, които я желаят. Ала не е съвсем свободна. За да си избира клиентите, е нужно да е физически привлекателна. Нана – така се казва жената от картината на Мане. Художникът я е нарекъл по името на проститутката от едноименния роман на Емил Зола. По онова време цял литературен Париж говорел за героинята на френския натуралист."

 Огромен скандал предизвикала и картината на Мане "Олимпия", показващ гола куртизанка. Тя дори била забранена за показване на годишния Парижки салон. Художникът обаче успял да изложи други платна, в които отново се намеквало за платения секс, но не било чак толкова обичайно. В известната картина "Бар във "Фоли Бержер" на преден план е съвсем облечено момиче, а зад нея се вижда друга жена, която също е съвсем привидно невинно говореща с мустакат господин. Според мнозина с тази съвсем нескандална картина Мане искал все пак да покаже другата страна на парижкия живот. Рингдал обяснява: „Картината е пропита от еротична двойственост. Дали закръглената дама, за разлика от умислената жена на преден план, е склонна да се продаде за пари? Картината от 1882 година носи недвусмислено внушение за продажба на плът. Но в каква степен? Наистина ли в последната си голяма картина Мане отново е изобразил акт на проституция?

"Фоли Бержер" било най-знаменитото парижко кабаре. В началото на 80-те години на XIX век съществували редица подобни локали, но всичките били по-скромни и по-евтини. Дали наистина са били бордеи? Тези места приличали по-скоро на обикновени ресторанти, където мъжете сядали да изпият чаша бира. Прелъстяването се осъществявало сравнително деликатно. Келнерката отивала до масата на клиента, без да я е повикал, наливала си и го подканвала да пие още. След кратък флирт вероятно му обяснявала, че и тя става за "консумиране". Много от момичетата получавали дял от консумацията или бонус при добър оборот на бара. Ако клиентът заявял интерес към секс, жената го извеждала от заведението и както в традиционния бордей, отивали в стая на втория или третия етаж или в малък хотел на същата улица."

 Тулуз-Лотрек пък рисувал дори афиши за "Мулен Руж", на които увековечил великолепните танцьорки на канкан. Проститутки изобразявали и живописците Анатол Вели, Гюстав Курбе, Жан Луи Форен, Йожен Жирар и Анри Жерве. Ева Гонзалес и Едуар-Теофил Бланшар предпочитали да изобразяват шивачки и барманки, които си докарват допълнителни доходи с проституция. Кокотките намерили своето място и в романите и стиховете. "Неслучайно темата "проституция" и фигурата на кокотката са водещи в тогавашната литература. Във френските романи от Бел епок – "Нана" от Емил Зола, "Величие и падение на куртизанките" от Оноре дьо Балзак и "Дамата с камелиите" от Александър Дюма-син – демимонденката е главната героиня на повествованието. Проститутки срещаме както при Виктор Юго, така и при Йожен Сю, Пол Алексис, Алфонс Доде и Гюстав Флобер. Братята Гонкур предпочитат да описват хедонистични, лабилни жени. Ги дьо Мопасан пише с много чувство за хумор и с искрено съчувствие за проститутки от всякаква възраст и с разнообразно телосложение. След "Дамата с камелиите" Александър Дюма-син публикува комедията "Господин Алфонс", с която въвежда образа на сводника в световната литература. Жорис-Карл Юисманс описва клиенти на бордеи и дребнобуржоазни чиновници, които се женят за проститутки. В много стихове на Шарл Бодлер, Пол Верлен и Алфред дьо Мюсе се говори за проститутки. Марта на Юисманс, Елиза на братя Гонкур и Фльор-дьо-Мари на Йожен Сю набрали популярност почти колкото „Нана“ и се радвали на далеч по-голяма читателска симпатия. Най-забавната куртизанка в историята на литературата е Лоената топка на Мопасан, а най-трагична гибел застига героинята на Дюма Маргьорит Готие, която издъхва с историята на своята посестрима Манон Леско в скута", се подчертава в "Най-трудната професия".