Куртизанките са синоним на секс срещу облаги, но също така и на женственост, образование, почти равенство на жените с мъжете. Тази класа жрици на любовта разцъфтява през XVI и XVII век, когато предлагането на секс срещу заплащане за някои се превръща в уважавана титла. Куртизанките стават емблема на епохата си, но също на независимостта на жената и на пътя й към самостоятелност.

Куртизанките били много повече от просто проститутки, те били същински богини и извор на всякакви удоволствия. В общество, в което дамите били почти без права, именно куртизанките били тези, които имали достъп до книги, които се образовали, които не се ограничавали с това да са просто майки и съпруги. Освен изкусни любовници, те били и талантливи музикантки и танцьорки, но най-вече начетени жени, с които мъжете можели да водят интелигентен разговор – нещо, което било невъзможно да се случи с обикновено момиче, възпитавано да бъде просто съпруга.

В изследването си "Най-трудната професия" Нилс Юхан Рингдал подчертава: "Куртизанката не била "общественичка" и не се отдавала на всекиго. Тя обслужвала само отбран елит и струвала скъпо. Една целувка от Вероника Франко се равнявала на шест месечни заплати на венециански работник; поети, художници и заможни мъже се надпреварвали за благоволението й. Повечето обаче получавали отказ. Ренесансовите писатели разграничавали проститутки от куртизанки. Куртизанката се обличала богато, живеела в прилично жилище, не се мяркала в публичните бани и бордеите. Обикновено посрещала клиенти в собствените си помещения, а когато правела посещение, винаги се движела с придружител(…) Сред италианските куртизанки се развила специфична civiltа puttanesca - своеобразна дворцова форма на развратна любов. Куртизанките били елегантни и поддържани, добре облечени, изкусни в игри на карти и настолни игри, вещи в смятането. Търговският им нюх отговарял на постепенно развиващите се капиталистически стопански структури. Куртизанките били модерни жени с прагматично икономическо мислене. Те били поставени на равна нога с мъжете и се движели в най-изисканите кръгове."

 Една от най-известните метреси в Италия била Вероника Франко. Именно на нейния живот е посветен известният филм "Съдба на куртизанка". За нея се носели легенди. Тя била изключително красива, но и изключително умна. Посещавали я държавници, богаташи, художници. Много от тях не търсели просто тялото й, а изключителната й прозорливост. Вероника си позволявала да ги съветва дори за бизнеса и делата им. За нея Рингдал пише: "Вероника Франко била приятелка на ренесансовите художници Джакопо Тинторето и Паоло Веронезе. Често позирала и на двамата. Говорела гладко седем езика, пишела чувствени стихове, свирела на флейта и поддържала кореспонденция с Мишел дьо Монтен. Била ослепително красива и давала тон на съвременните модни тенденции и начина на живот. Била единствената жена, успяла да прелъсти френския крал Анри ІIIIІІ, който по принцип предпочитал мъже."

 Друга известна красавица била Империя Коняти, която често позирала на самия Рафаел. За славата й се споделя в "Най-трудната професия": "Империя Коняти вземала сто дуката за една нощ с чуждестранен клиент и първа въвела употребата на чаршафи от черен сатен. Върху техния фон бялата й кожа изпъквала, докато почивала под светлината на внушителни бронзови канделабри между мраморни колони. Коняти имала безброй познати мъже, ала предпочитала стабилните връзки с банкери. Анджело дел Буфало обзавел великолепното й жилище с мрамор, брокат и лазурит. Империя изисквала клиентите да я посещават в добро, духовито настроение и оттегляйки се, дискретно да й оставят скъп подарък."

 За първата истинска куртизанка във Франция се смята Агнес Сорел. Тя произхождала от простолюдието и се говорело, че продава тялото си за пари. Благодарение на уменията си успяла дори да получи аристократичната титла мадам Дьо Боте. Красавицата била изключително предвидлива и се насочила да стане любовница не на кого да е, а на самия крал. Шарл VІІ бил омагьосан от нея, но също и поетите, и художниците. За нея са написани десетки стихове и са й посветени още толкова картини.

 Когато на трона седнал Анри ІV, той още повече увеличил властта в ръцете на метресите. Кралят бил на мнение, че официалната кралска любовница е редно да участва в делата на двора наравно с кралицата и останалите аристократи. Неговата най-голяма любов е Габриел д’Естре, за която говорели, че контролира всичките му решения и дори пише речите му. Тя обаче умира съвсем млада, което съсипва краля. Неговите приближени се възползват от слабостта му и бързо му уреждат брак с Мария Медичи.

Символ на парижките куртизанки била и Нинон дьо Ланкло. За нея Нилс Юхан Рингдал пише: "Притежавала пъргав ум и елегантност, които я превръщали в любимка на мъжете чак до осемдесетата й година. Молиер и Боало били нейни близки приятели, дори Волтер й се възхищавал. Кардинал Ришельо й предложил 150 000 златни монети, за да му стане любовница, но тя отказала. В никакъв случай не можела да приеме такава голяма сума от любовник. Същевременно сумата била твърде малка, за да компенсира неприятното усещане да спи с мъж, когото не харесва. Какво време, в което уличница си позволявала да се отнесе така с най-могъщия човек на Франция – кардинал, херцог и регент!"

 Метресата, сдобила се с най-голяма власт обаче, неизменно била Жан-Антоанет Поасон, станала известна като Мадам дьо Помпадур. 24-годишна тя станала любовница на самия крал на Франция, но не последвала съдбата на многото други момичета, минаващи през покоите му. Не потънала в забрава, а съумяла да запази своето влияние върху Луи XV до края на живота си. Всъщност влиянието й върху краля било толкова силно, че Мадам дьо Помпадур имала значителна политическа власт и стояла зад някои от най-важните кралски решения. Освен това тя била звезда в двора – станала истинска модна законодателка, но най-ценното й качество бил вкусът й към изкуството и литературата. Тя се превърнала в изтъкнат меценат на художници, писатели и енциклопедисти, и наистина изиграла важна роля за културната история на Франция. В "Най-трудната професия" е разкрита и друга нейна тайна: „Мадам дьо Помпадур била достатъчно умна да се досети, че щастието й няма да трае вечно. Ала като познавала навиците на краля, успяла да си осигури известна власт до края на живота си. Лично поела „надзора“ над кралските любовници и по този начин наистина си заслужила титлата "мадам". Наредила да построят в парка на "Версай" къща, където кралят всяка вечер да си избира различна партньорка. Момичетата живеели изолирано, денем ги обучавали на танци, пеене и живопис. Целият двор знаел за заведението, но придворните нямали представа, че то е само за краля. Момичетата вярвали в разказаната им история: редовният нощен гост бил полски граф, живеещ в изгнание."