Не може душата ти да е чак толкова наблъскана с бит, че да няма място за друго.

Искам да го разкажа с надеждата, че няма да се разбере като някаква претенция за интелектуалност, или снобизъм, или подобно усещане. А единствено като нещо, което ни заобикаля, втрило се е в нас, прави ни малки, ниски.

Пътувах с автобус от София до Пловдив. Автобусът беше претъпкан.

На седалката зад мен - мъж и жена на средна възраст. Нямаше как да не чувам разговора им, дори и да не исках.

Разбра се, че са били на някаква конференция, че са колеги. Разбрах още, че са хора с образование и самочувствие. Или поне така го усетих от началото на разговора им. Първите петнайсетина минути обсъждаха някакви колеги, някакви вътрешноведомствени неща.

Приех го за повече от нормално. Но после изведнъж тя, не знам защо и откъде, обясни на мъжа, че пералнята й се развалила. И оттук нататък, в близкия час и половина разговорът беше единствено и само за пералнята. Той й обясняваше какви марки има на пазара, тя го разпитваше с такава детска наивност. Той й разказваше за параметри, за обороти, за мотори, тя продължаваше да го разпитва пак с детска наивност.

После разговорът премина в това, ако купи еди-коя си пералня, колко пари ще спести. Ако купи пералня втора употреба, какво ще се случи. Ако закара нейната развалена пералня на ремонт, дали няма да е по-добре.

Накрая тя го попита колко пари ще изкара, ако занесе старата си пералня за скрап, и разговорът се завъртя наново. Той й обясни, че е по-добре да си купи еди-каква си, ще остане доволна. После тя пак го попита нещо, свързано с пералните, той й отговори.

Тук някъде, когато беше минал повече от час в подобен разговор, аз изпаднах в нещо като полусън, мозъкът ми стана на центрофуга, започнах да си мириша дрехите дали са ми добре изпрани. Просто се побърках.

Но всъщност аз си бях виновен, защото, ако не си бях забравил слушалките за телефона, този разговор просто нямаше да го бъде. Като човек, който има известен опит с драматургията обаче, си казах, че няма писател на този свят, който може да опише това, което се случи на седалката зад мен. А то е 105 минути да говориш на подобна тема и да не ти омръзне ни най-малко. Дори напротив, всяка минута говоренето да става все по-активно, все повече децибелите да се вдигат нагоре

За някого сигурно тази история е толкова нищожна, толкова незначителна, но лично за мен - а си мисля, че не само за мен, е направо глобална, базисна. И ако човек влезе по-навътре в нея, мозъкът му може да изпищи от стотици изводи и заключения. Може в много отношения да ни покаже как живеем, защо, какви са параметрите на мечтите, надеждите, поривите ни.

Само да кажа още нещо. Предишната вечер Григор бе станал шампион, бяха се случили толкова много неща тук и по света - красиви, грозни, всякакви. Дори беше завалял сняг Но тези мои далечни, бих казал, познати сякаш живееха в нещо съвсем различно, сякаш времето ги беше подминало. Сякаш се бяха запечатали в някакъв си техен кръг и не искаха или не можеха да излязат от него.

Не обвинявам никого за нищо, само го споделям, по някакъв начин го регистрирам. Но истината е, че такива неща ме ужасяват, объркват ме, защото не може толкова тонове мигове да говориш за една пералня, когато около теб е пълно с музика, кино, дървета, есенни листа например. Когато Вселената валсира около теб, без значение грациозно или не.

Не може душата ти да е толкова наблъскана с бит. Толкова много, че да няма място за нищо друго. Толкова много, че да не й оставиш място за онези, другите неща, които те карат да мечтаеш, които те карат да се издигаш, да летиш понякога. И наистина ми стана мъчно за тези мои далечни познати. Много.