Исках да правя филми. Да уча кино. Но родителите ми, приятели, познати, се възмутиха: “Как така? Режисьорът трябва да е интелигентен. Трябва да е чел много.” Аз, да си призная честно, не бях чел много. Даже никак. И записах да следвам биология.

Майка ми отиде в ГДР да работи като зъболекар и аз, естествено, заминах с нея. В Берлин пристигнахме на 13 август 1961 година.

Същата нощ издигнаха Стената. Берлинската стена! Продължих да следвам биология. Но биологията никак не ме интересуваше и това не остана тайна за моите професори. По едно време те ме повикаха на разговор. Аз много се уплаших.

Г-н Стоев, ние сме много притеснени. (“Ай сиктир – викам си на ума, – те били притеснени!?”). Г-н Стоев, поставете се на нашето място. (Гледам ги, без да разбирам.) Ами представете си, г-н Стоев, че все пак завършите и почнете да работите като биолог в България. Какво ще си помислят вашите колеги за нашето учебно заведение!

Господа професори! Аз никога няма да работя като биолог.

Обещавате ли, г-н Стоев?

Обещах тържествено

и ме оставиха

да се дипломирам

В България започнах да се заимавам с кино. Направих няколко нелоши филма, които се харесаха не само на мен, но и на публиката. За киното това е важно.

В края на 80-те години в Западен Берлин се провеждаше Европейски фестивал на смешните филми. Поканиха ме и мен. Даже ми платиха и пътя. Между другото, в ГДР имах син. Майка му беше немкиня. Той беше фронтмен на легендарната тогава рок група “Приятели на италианската опера”. Живееше в Дрезден и аз исках след фестивала да отскоча до там, за да го видя. Бях чул, че имало стълкновения, бой с полицията и арести.

В Западен Берлин пристигнах вечерта на 8 ноември 1989 г. Същата вечер Стената падна. Съдбата, значи, пожела да присъствам както на издигането, така и на падането на това отвратително съоръжение. Радостта беше огромна. Тези, които не са живели по времето на т.нар. социализъм, няма как да си го представят.

На сутринта центърът на Западен Берлин беше залят от многонационална тълпа от хора, дошли от Франция, Холандия и Америка. Всички искаха да присъстват. С колеги от фестивала се промъкваме някак през това стълпотворение – стотици хиляди, маса, народ.

И изведнъж срещам кого? Моя син.

Нещо, което противоречи на елементарната теория на вероятностите. Радостта, разбира се, беше голяма и двойна.

Като научил за стената, с двама приятели се метнали на трабанта и право в Берлин. И тогава се случи нещо съвсем необяснимо. Двамата приятели на сина ми

коленичиха пред мен и почнаха да ми целуват ръцете

А аз какво да си помисля? И двамата един през друг викаха възторжено:

“Джеки, ти си пророк! Ти си пророк!” Какво означаваше това? Как да реагирам? Постепенно тази мистерия започна да се разбулва. Преди две години със сина ми бяхме в Берлин. Минахме покрай Стената и аз тогава му казах:

“Слушай, синко, тази стена няма да съществува вечно, може да минат две години, може да са и двеста, но тя ще падне. Няма да я има!”

Той обаче чул само две години и разказал на своите приятели какво пророкувал баща му. Всички много му се смели и дълго му се подигравали. Да, ама това пророчество се случило точно преди две години и почти на същата дата. А аз стоях някак си смутен и се чудех дали да им разкрия недоразумението или да си остана с ореола на пророк.

Всъщност това не беше толкова важно. Важното беше, че символът на тази човеконенавистна епоха вече го нямаше.