Бях на концерт на човек с костюм и това не беше Веселин Маринов. Значи остава да е Ник Кейв.

Докато седях и го гледах се сетих за един разговор с Маги, която ми показваше едни страхотни по нейните думи кей поп групи докато леко се тресеше от вълнение и аз директно я попитах “Абе, Маги, кои са изпълнителите на вашето поколение, които изразяват вашия бунт? Кои са групите или изпълнителите, които дори да не слушаш, знаеш, че са знакови за емоционалните преживявания и света на хората около теб?”

Тя дори не ме разбра в началото. Накрая като разбра, каза че нямат май. Поне тя не знаела.

Аз много се притесних съответно и си викам “как млади хора без бунт, без дарк, без нищо. Само с едни напудрени туфлеци?”. Накрая мъжът ми разбра за терзанията ми, много се смя и каза “То па сякаш баба ти е имала музиканти, дето са изразявали нейния бунт”

Това си мислех за Ник Кейв аз, докато го гледах. Че някак сме хванали една тънка ивица музикално време да живеем с него. Да гледаме изисканата му, порочна, интелектуална фигура, да слушаме творческите му върхове и да забравяме за известно време, че вече живеем във времената на политическата истеричност, кой как се нарича, кой какво яде, кой се ваксинира сякаш ще живее вечно в ненужното си, клето тяло.

Ник Кейв е поезия за страстните, колебливите, пропадналите и не толкова сигурните, че са прави.

Мъжът ми ме ухажваше с Ник Кейв преди години и плаках на концерта като ученичка при спомена за вълнението, което преживях тогава.

Слушахме за любов, ангели, дяволи и аз си пожелах той никога да не остарява и ако трябва да не се ваксинира повече, да пие хомеопатия и да яде авокадо, само да го има още с порочната му фигура и да ни кара да правим секс, да пием и да пушим и да си мислим, че не е толкова важно ако умрем по-млади, но влюбени.

*Елисавета Белобрадова във фейсбук