За хората, които мразят работата си

Една моя приятелка реши да смени паркета в къщата си. Обади се на майстор, който отиде, огледа и каза, че за три дни всичко ще бъде наред. Даде й прилична оферта и всичко изглеждаше от наред по-наред. Майсторът отишъл в уговорения ден и час и започнал работа.

Поработил час - час и половина и я попитал има ли нещо за сърцето, че го стягало. Моята приятелка веднага се сетила, че става дума за питие, сипала му чаша, но човекът поискал и малко мезе. Дала му мезе. Майсторът изпил първите сто грама и отворил приказка за живота, за философията му, за малките и големите неща, които ни заобикалят.

Поискал си второ питие и моята приятелка разбрала, че той пише разкази, рисува… И е човек, както се казва, от арта. И това, че дошъл да сменя паркета, е ей така, между другото. Като чула това, моята приятелка направила лека депресия, защото усетила първите позивни, че работата няма да стане за три дни.

А и въобще дали изобщо ще стане. Артистът отишъл на втория ден и казал, че носи бутилка и когато си свърши дневната работа, ще пият по едно. А и да не я ощетявал с алкохола. Пак така минали час-два и горе-долу случката от първия ден се повторила. Заговорили се за проблемите в държавата, за хубавата и лошата енергия в нея, за фасовете по улиците, за кучешките изпражнения, за паричните и безпаричните хора и за всякакви подобни работи.

Приказката станала толкова сладка, че бутилката свършила. На тръгване майсторът на паркет казал, че утре няма да може да дойде, защото има някакви вътрешни, емоционални проблеми, които не търпят отлагане. Поискал си надницата за два дни и си тръгнал. Тук моята приятелка вече направила доста голяма депресия, защото целият апартамент, както се казва, бил на вили и на могили и в него нямало как да се спи.

Минали няколко дни и той не идвал, нито се обаждал. Но най-страшното било, че не си вдигал и телефона. Най-накрая го вдигнал и сърдито казал:

“Да не си ми гадже или любовница, че ми се обаждаш всеки ден?” Така тази история с артиста майстор приключила. Малко след нея в апартамента се появил друг майстор, оправил нещата точно за два дни. И сега вече всичко е наред. Ама много нерви, много чудо. И ремонтът на паркета излязъл поне три пъти по-скъпо.

И продължавам с нещо подобно. До нас, в кварталния магазин за хранителни стоки, работи симпатична жена, някъде на трийсет-трийсет и пет. Когато човек влезе, усеща една много странна миризма на силен парфюм, смесена с миризмата на сирене, кашкавал и колбаси.

Нямам нищо против хората, които употребяват парфюм, дори напротив. Но явно там тя се пръска през две минути и положението е просто с обратен ефект. Не се стои вътре. Веднъж я заговорих и ми разказа за себе си: че някога искала да стане певица, че тук е временно, че толкова мрази това място, кашкавала, колбасите и всичко и че непрекъснато е в депресия.

Забравих да кажа, че маникюрът на ръцете й е толкова голям, че човек няма как да не се притесни, докато например реже буците сирене, защото винаги е на ръба да се счупи.

В последното такси, което използвах, шофьорът ми разказа, че някога се е занимавал с народни танци, но от това нямало как да се живее. И сега карал това нещо, въпреки че изобщо не му се занимавало с тези новодошли софийски селяндури - да ги вози от тук до там. И всичките били със страшни претенции. И това му образувало страшна депресия.

Тези три кратки, бих казал направо житейски истории според мен се допълват една с друга. И от тях всеки може да си направи много изводи. Но лично мен единствено ме натъжиха. Много.