Шум от строеж сближава хората

До нас се строи жилищна сграда. Цяло лято, и до днес, оттам се носи еклектичен шум от всякакви уреди. Започва се от рано сутринта и всичко свършва, когато падне мрак. Някои от моите съседи вече напълно са се предали, но други не. Наистина шумът е непрестанен и е неотменна част от живота на улицата.

Случват се и други неща заради строителните работи: от време на време се спират токът и водата, а когато влиза багер, се затваря движението на улицата. Някои от съседите започнаха да пишат писма до общината, други всяка вечер ходят да се карат със строителите, трети само псуват, без нищо да правят. Онзи ден един от съседите каза, че това нещо щяло да продължи така поне пет години, и си пусна апартамента за продажба, а го беше купил преди две. Друг съсед каза, че ще спи пред общината, но това повече така не може да продължава.

Хубавото на цялата работа е, че в един момент покрай строителството на жилищната сграда всички от улицата се опознаха, а преди това дори не се поздравяваха Само се гледаха лошо и пренебрежително. Все едно всеки дължи нещо на другия. Сега погледите са благи, на лицата има усмивка и съпричастност един към друг.

Има взаимност и доброта. А и се гледат като хора от един отбор, които имат общ враг. Все едно всички от улицата са от “Барселона”, а строителите - от “Реал” (Мадрид). Или обратното. Вече разбрах и че на улицата живеят адвокат, спортист, еколог, тонинженер, архитект, въобще голяма гама от професии.

Покрай строежа на жилищната сграда започнахме да си споделяме доста неща, научих много нови работи, всеки започна да разголва части от сърцето си. Всеки започна да сваля гланца от себе си. Дори започнаха да се шушукат неща, които поне според мен не са за чужди хора. Но повече от сигурно е, че отчуждението, което беше видимо и дълбоко преди строителните работи, е вече направо под кота нула, казано на професионален език.

Стигна се дори дотам един съсед, когото преди бях запомнил само да пуфти и да гледа “на кръв”, в прав текст да ме покани да гледаме у тях мач от английската лига с хубави питиета и мезета, защото отнякъде разбрал, че съм голям футболен фен.

Просто не можах да повярвам. Една жена пък, която преди това бях запомнил единствено и само с две пазарски чанти, дойде до мен и в прав текст ми каза, че е голям почитател на театъра и че на месец задължително гледа поне по две представления. И ако не гледа две постановки, все едно не е човек. И дори ме помоли да й стана нещо като ментор и аз да й препоръчвам какво да гледа. Направо щях да падна, изумен и удивен. Но запазих самообладание.

Чак дотам да се стигне - аз да съм й ментор! Дори не ми е минавало през главата. От строителството на жилищната сграда произтичат и някои бонуси. В близките заведения и магазинчета, разположени на съседните улици, всеки те гледа с голямо състрадание и съжаление и например сутрин може въобще да не си плащаш кафето, а вечер бирата. Защото всички те гледат като същество от някаква много странна категория с нарушени човешки права, с обрулени от шума мечти. И всеки иска с каквото може да ти помогне, да ти даде едно рамо, поне малко да забравиш багерите, прахоляка, бургиите... И ако може, поне за малко да си спомниш магичното, приказното, епичното в шума на есенните листа през октомври.

Сега пиша тези редове и пак някакъв шум рови в черепа ми, но и се замислям какво ли ще стане след пет години, когато всичко приключи. И добре ли е изобщо да приключва? Къде са повече плюсовете и минусите? И въобще има ли човек на този свят, който би отговорил еднозначно на този въпрос?