Фердинанд обяви България за  независима на 22 септември 1908 г.

Не официален, а национален празник трябва да е 22 септември. През 1908 г. България окончателно се откъсна от Османската империя като независима държава. Това е еманацията на нашето освобождение от оковите на игото.

В огромната си част народите честват акта на независимост като национален празник. Ознаменуват своята самостоятелност от тираничните империи. Така е със САЩ от Британската и Гърция от Османската.

Нашият най-светъл ден обаче е 3 март 1878 г., когато е сключен един предварителен договор. После Берлинският ни разпокъса, а Съединението беше половинчато. Македония остана извън пределите на отечеството и запали въстания и войни.

Княжеството е

васално на султана

През 1908 г. се създават благоприятни условия за премахване на тази неправда. През лятото е извършена Младотурската революция, която всъщност е държавен преврат. В бъркотията Австро-Унгария се кани да анексира Босна и Херцеговина. Ние пък се стягаме за независимост.

Княз Фердинанд заминава за Виена и се среща с император Франц-Йосиф. Двамата уговарят съвместни действия.

У нас управлява кабинет на Демократическата партия начело с Александър Малинов.

Той твърдо е решен да отхвърли васалитета. На 20 септември Босна и Херцеговина са анексирани. Същия ден иде телеграма, с която Фердинанд съобщава, че пристига в Русе.

Там да го чакат,

за да се разберат,

инструктира князът. “Това негово нареждане - спомня си Малинов - можеше да се тълкува така и инак; то криеше в себе си възможността за един отрицателен или положителен отговор. Потеглихме обаче за Русе, правейки из пътя разни предположения.”

На княжеската яхта Фердинанд казва: “Е, господин Малинов, дългоочакваният ден от вас и мен, от целия български народ дойде. Решението, което взехме в Карпатите, време е да турим в изпълнение. Намислил съм това да сторим във Велико Търново, старата столица на българските царе. Как да стане това?”

“Разумява се, чрез прочитане на един манифест”, отвръща министър-председателят. Князът му възлага да изготви текста. Малинов го пише на коляно във влака.

Кметът на Търновград Иван Вителов трескаво се готви за посрещането. Тича към крепостната порта, оцеляла по време на игото. Мери с шивашки метър и преценява, че каляската на княза не може да мине през нея. “Да се бутне!”, нарежда блюдолизецът.

“Сутринта отидох на училището, ученици и учители по улиците - разказва Моско Москов. - Иде съобщение от управителя да отидат учителите на гарата да срещнем княза. Отиваме и чакаме на гарата до 11 часа. Там беше окръжният управител М. Радославов, кметът Вителов, комендантът и други официални лица. Дойде една само машина (локомотив) и съобщи, че князът чака на спирката в Долна махала. Тутакси всички тръгнаха кой пеши, кой с файтон. В това време князът слезнал на спирката и с адютанта си отишли пеша до черковата “Св. Четиридесет”…”

Отива пеша,

не с каляска!

Като минава през бутнатата порта, Фердинанд се хваща за главата.

Лош знак, защото в независимостта е вградена приемственост между Второто и Третото българско царство.

“Защо го направи?”, пита князът Иванчо. Оня си гризе ноктите и мънка.

В храма “Св. Четиридесет мъченици” Фердинанд прочита манифеста. Сетне Малинов го повтаря отвън пред народа. “Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ!”, завършва историческият документ.

Двадесет и четири побелели юнаци от Бяла черква пращат телеграма: “Ние, живите поборници от въстаническата чета, която през 1876 г. се бори при Дряновския монастир с Фазлъ паша за отечествената свобода, двес сме в неописуема радост, загдето доживяхме да видим осъществен нашия скъп идеал: пълна независимост на отечеството ни. Да живее и напредва свободна и независима България.”

Акад. Георги Марков

коментира:

“Това е събитие, което връща България в семейството на независимите европейски държави. Освен политически страната ни получава и икономически изгоди, тъй като дотогава митническият режим се е определял не от българската държава, а от европейските сили. Повдига се и статутът на българските дипломатически мисии - от дипломатически агенции те прерастват в легации. Независима България променя конституцията си през 1911 г. и вече има право да сключва съюзи, включително политически, военни и търговски.”

За промяната е свикано Петото велико народно събрание. Пак в старопрестолното Търново. На 9 юни Фердинанд открива високия форум. В лявата половина на залата обаче се е

барикадирала

злонамерена

опозиция,

водена от Александър Стамболийски. Той скача и заявява, че се гази конституцията. В член 140 е записано, че князът свиква великия парламент, но не е посочено, че го открива, издребнява земеделецът. Очевидецът Иван Пеев-Плачков свидетелства:

“Неговите думи бяха заглушени от шумните овации, които болшинството направи на царя. Но онова, което ми направи силно впечатление тогава, беше, че Фердинанд не се смути ни най-малко от това. Той прочете словото много спокойно и на слизане, за да излезе от събранието, той се спря та каза няколко думи на Маджарова, покрай когото мина, изгледа кръвнишки Стамболийски, който беше наблизо, и излезе из събранието без по-после да се оплаче било на министрите, било на бюрото за станалото.”

Следващите дни

започват батални сцени

Опозицията яростно атакува промените, мнозинството опълченски ги брани. Опозицията плюе по монархизма, мнозинството старателно бърше. “Вие сте хайдути на правдините на народа!”, вика републиканецът Димитър Страшимиров. “Ти си вагабонтин! Долу!”, отвръщат роялистите.

Видинският депутат Илия Георгов дори дръзва да обвини в корупция Фердинанд. Бил заинтересован около някакъв заем, пледира той.

“Ааа!”, стене потресената десница. “Господин Георгов! Моля ви се, кой е заинтересован?”, не вярва на ушите си председателстващият Михаил Маджаров. “Държавният глава”, сквернослови Илия. Изключен е за три заседания.

Мнозинството

налага промените

Трансформирани са 13 конституционни члена, един е напълно заличен. Навсякъде думите “княжество”, “княз”, “княгиня”, “княжески”, “княжеска”, “княжеско” са заменени с “царство”, “цар”, “царица”, “царски”, “царска”, “царско”.

“Българският цар носи титлата Негово Величество цар на българите, а престолонаследникът - титлата Царско Височество”, провъзгласява член 6.

Тези корекции са потребни, защото България вече е царство. Един екземпляр от основния закон е обкован в сребърна подвързия. Тази редакция влиза в историята като Сребърната конституция.