Само Рейгън мери ръст с актьора от Правец

Големите държавници са големи актьори. Трябва да играеш на домашната и световната сцена под аплодисментите на свои и чужди. С овациите храниш народа, който все се оплаква, че е гладен.

Тодор Живков е нашият пример в учебниците по политология как се управлява със сценични изяви.

Само Роналд Рейгън мери ръст с актьора от Правец. Двамата имат много общо помежду си. Родени са през 1911 г., започват кариерата си като актьори, по-късно влизат в коридорите на властта.

Първата роля на Рейгън е през 1937 г. в холивудската кинолента “Любовта е във въздуха”. До края на 1939 г. той има вече 19 филма.

Същата година и Живков дебютира. Нашето дарование поставя пиесата “Три синджира роби” в търновското село Дъскот. Сетне отива в пазарджишкото Лесичево, където режисира “Хан Татар” и “Дъщерите на Ефремов”. Следната 1940 г. е в самоковското Говедарци с “Хъшове” и друга класика.

От тези постановки

най-сполучлива е

“Хан Татар”

В нея Живков изпълнява главната роля, като вгражда в образа шекспировски драматизъм с нюанси от стилистиката на Холивуд. Спектакълът е посрещнат възторжено от публиката и критиката. Вестник “Подем” пише:

“На 23.ХІІ.1939 год. сформираният местен любителско-артистичен ансамбъл изнесе с небивал и завиден успех пиесата “Хан Татар” от Никола Икономов. Пиесата е битова и успешно издържана и допада еднакво както за градска, така и за селска публика. Естествената, непринудена и вдъхновена игра на любителите артисти беше изслушана със затаен дъх от публиката и възнаградена с възторжени овации и чести аплодисменти от страна на публиката. Дадоха отлични игри г-жа Стибенка Ф. Софронова (у-ка при прогимназията) и г-н Тодор Живков в ролите: на Меглена и Хан Татар. Същите извикаха от публиката спонтанни адмирации и изтръгнаха затрогващи сълзи от умиление. Ний възхваляваме почина да се изнасят чести театрални спектакли на селската сцена, а също така и непосилния труд и създаденото дело на младия и енергичен режисьор г-н Живков.”

Тодор Живков

репетира

по партизански

пътеки,

в землянки и мандри, на явки с пароли на уста. През октомври 1943 г. се провежда Втората мургашка конференция на отряда “Чавдар”. Това е аудитория, която ентусиастът не може да пропусне. Веселин Андреев (Андро) описва актьорските умения на Тодор Живков (Янко):

“Очите му ту се усмихваха, ту се замъгляваха студени, щом заговореше за врага, в усмивката му имаше нещо хитровато, благоразположено и много бързо ставаше иронична или убийствена, цялото му лице бързо се менеше.”

Андро е впечатлен от езика на жестовете, който Янко владее до съвършенство: “Дигаше показалец над главата си, внезапно го забиваше надолу, разперваше убеждаващо длани, призивно ги стискаше в юмруци, обръщаше се да срещне очите на всеки, едни живи, устремени движения. Очевидно имаше опит на трибунар, искаше с всичко да увлича.”

На 9 септември

1944 г.

идва победата

Партията оценява по достойнство актьора от Правец и решава да го прати на парламентарната сцена.

На 27 октомври 1946 г. са насрочени избори за Шесто велико народно събрание. То трябва да смени Търновската конституция с Димитровска. В навечерието на вота Георги Димитров пуска директивата:

“Опозицията по своя характер, по своите дела не е българска опозиция, а чужда агентура! Да се гласува за тази противонародна опозиция, това значи да се забива нож в гърба на нашата народна република!”

Борбата е крайно ожесточена. Печатът гъмжи от сигнали за насилия, манипулации и фалшификации. Въпреки издевателствата от 465 места в събранието опозицията печели 99. ОФ партиите вземат 89, а ортодоксалните комунисти сядат на 276 плюс 1 - това на ботевградския народен представител Тодор Живков.

Много важен е този мандат, защото на Живков партията възлага да изиграе исторически парламентарен спектакъл.

Представлението е насрочено за 4 февруари 1947 г.

Това е денят на

Живковата

мастерпиеса

“Има думата народният представител Тодор Живков”, вдига завесата председателят Васил Коларов. Актьорът започва монолог в стил “В котилото на порока”.

С ювеналовски патос рисува столицата София като гнездо на политическия разврат. Както някога в балкана, Живков вдига показалец над главата си и внезапно го забива надолу.

“Тук - сочи той - са щабовете на продажната опозиция, които фабрикуват и разпространяват злостни слухове и лъжливи речи.

Тук са международните шпионски служби, които фактически ръководят централите на Никола Петков и Коста Лулчев; тук са финансовите източници, чуждото злато, за съжаление, което прави от българи платени агенти на чужди сили. Тук се чувстваше най-тежко атмосферата на външния натиск.”

Червеното мнозинство ръкопляска, а Никола Петков допълва от място: “Тук е огромната ти глупост!”

Живков използва системата на Станиславски, но и похвати от Брехт. Чрез “ефекта на отчуждението” той се абстрахира от реакциите на публиката, концентрира вътрешната си енергия и

постига максимални

внушения

Живков игнорира Петков и минава в конкретика: “Ще ви съобщя само някои от провокациите на опозицията в София. Опозицията оглуши света със своя предизборен митинг. Даже и тук се заяви лично от Никола Петков, че това е най-грандиозният митинг, който е ставал в България.”

“Това е вярно, 100 хиляди души”, потвърждава водачът на опозицията.

“Около трибуната - продължава Живков - покрай лидерите личаха все отбор юнаци, осъдени от Народния съд и помилвани германски агенти, уволнени за фашистка дейност офицери и чиновници, стари политически грешници, спекуланти и прочее, натруфени дами, зози и суинги. Повечето от знаменосците на опозицията - това бяха бивши ратници и легионери.”

“И четири танка имаше там! Не ги ли видяхте?”, суфлира досадният Петков.

Тодор Живков поема глътка въздух: “Много от гражданите, за да се овладеят, хапеха устните си и мълчаха, а тия, които не можеха да се въздържат и викаха “Да живеят Сталин, Тито, Димитров!”, бяха малтретирани.”

Актьорът прекрачва

в театъра на абсурда

“След оттеглянето на хулиганите - продължава Живков - хилядите любопитни граждани останаха на площада. Те чакаха някой от тях да стане изразител на голямото им възмущение. На трибуната застана млад служител от трамваите и произнесе пламенна реч.”

“Тодор Живков”, уточнява кой е бил ораторът Никола Петков. Беден откъм театрална култура, той не проумява, че Живков изоставя Станиславски и Брехт и започва да играе по Самюел Бекет. Говори за себе си в трето лице: “Днес - каза той - опозицията прави свободно своето събрание...”

“Кога е било това?”, чуди се Петков, който не е гледал Бекет. “Ако бяхме на нейното място ние, работниците, площадът щеше да се изпълни с развилнели се полицаи и окъпан с кръв. Ние не си служим с терор, защото нашата сила е във високия ни дух и здрави мишци. Нашата сила е в непоколебимото единство на работниците и селяните. След неговата реч се разгъна манифестация начело с портрета на другаря Георги Димитров.”

Моноспектакълът

продължава

един час

Такива като Никола Петков, които не отбират от сценично изкуство, се подиграват. Ценителите на Мелпомена обаче възторжено аплодират таланта. Без значение на партийната окраска. Опозиционерът Кочо Бонев например възкликва: “Този е добър за шпикер на радио “София”!”

Парламентарната изява на Тодор Живков е прицелена стратегически. Представлението е пролог към ликвидирането на българската опозиция.

Няколко месеца по-късно е отнет депутатският имунитет на Никола Петков. На 16 август 1947 г. той е осъден на смърт, екзекутиран е на 23 септември. Другите инакомислещи са командировани по затвори и концлагери.

Пусната е желязната завеса, която след четири десетилетия актьорът Роналд Рейгън ще вдигне.

Африкански племена четат

Генералния

Словото му е

преведено на

диалектите шона

и ндебеле

 Най-печатаният български марксист е Тодор Живков. В каталога на Националната библиотека “Св. св. Кирил и Методий” са описани 301 издания с неговото име. Димитър Благоев крета подире му с едва 107 заглавия.

Но словото на Живков не е ограничено само в рамките на кирилицата. Неговите мъдрости облетяха планетата, засвидетелствани на всички езици под слънцето. Лесно е да преведеш Живков на английски, френски, немски и испански. Виетнамският обаче е съвсем друга материя.

Това е

австроазиатски език,

чиято морфологична, синтактична и лексикална система няма нищо общо с индоевропейската група езици, към която принадлежи българският. Много трудно е да се преведе прав тект, да не говорим за реч, наситена с афористична образност, внезапни обрати на мисълта и дълбоки внушения, каквато е тази на Тодор Живков.

Въпреки мъчнотиите се намери преводач, който извърши езиковия трансфер. Нгуен Ван Ку първо учи в Института за чуждестранни студенти, след което се смесва с работническата класа в Кремиковци. Тук попива особеностите на говора на народа, защото Живков е човек от народа.

Когато усеща, че е достатъчно подготвен, Ку заляга над текстовете. Следва къртовски труд и през 1981 г. в Ханой излиза най-стойностното от Тодор Живков.

Заглавието е

“Диен ван ва бао

цао чон лоц”

Хинди е другият препъни камък, към световния читател. Индоарийски език - той е издънка на древния санскрит. От осемте падежа в санскрит в хинди са останали два - пряк и косвен. Вторият се използва с всички следлози с изключение на “ne”, когато е употребен след лични местоимения от първо и второ лице единствено и множествено число.

Хинди има силно развита глаголна система с ясно очертан аналитизъм. Категорията аспект на глаголното действие се изразява чрез модификация на смисловия глагол, който поема граматическите функции на сказуемото.

Съществителните имена са обособени в четири групи. Две за мъжки род и две за женски, като във всеки от случаите едната група съществителни има характерна флексия, която обуславя формалното им изменение, а втората събира всички останали съществителни от съответния род.

Най-трудното е, че за разлика от българския

словоредът

на хинди е

s-o-v, а не s-v-o

Тези пластове от филологически бурени прекопа световноизвестният преводач Хайрен Мукерджи. Благодарение на неговите усилия Живковите текстове се появиха в Шри Ланка през 1983 г. Над 360 милиона говорящи хинди благодариха на преводача.

И Африка искаше да чете Тодор Живков. Тук отново щръкна проблем, защото на Черния континент всяко племе си говори свой език. Когато Живков реши да дебютира пред читателската аудитория в Зимбабве, президентът Робърт Мугабе го предупреди, че там има два основни диалекта - шона и ндебеле.

Мугабе му препоръча за преводачи семейство Матиндике. Съпругът е кореняк шона, а съпругата е родена в шатрите на ндебеле, информира го той.

Така през 1988 г. в Хараре излезе двутомник с избраните съчинения на Генералния. Луксозната полиграфия беше поверена на издателство “Джонгуе Прес”.