МАЛКА ИЗПОВЕД ЗА ПИСАНЕТО

Как се създава голямо име в литературата сега? Просто правиш така, че да се харесваш на тия, които издават книгите и плащат на пишещите за книги, както и на цялата рекламна машина, свързана с книжния бизнес. Това ми хрумна, защото току що прочетох статия в мрежата, наречена Десетте съвременни български автори, които не бива да пропускате.

В нея мене не ме споменаваха почти до края. Стана ми мъчно, все пак бях останал с впечатлението, че българите ме харесват. Но както и да е - казах си - не съм по вкуса на официалните оценители. Те са особена порода. Харесват най-вече неща, които са традиционни и тежки. Обикновено - неискрени и банални.

Важното е да са така написани, че да миришат на авторитет. Да им приличат на нещо, за което са им обяснили, че е голямата литература. Съвременният критик не може да хареса нещо, което не му прилича на друго, вече оценено високо от авторитетите. Появи ли се някой пишещ интересно, те трябва да го нарекат - Българския Буковски, Българския Мураками и тъй нататък.

В книгите, които се оценяват като чудесни и велики от оценителите трябва да се пише за Бог, за родината, за българското, евентуално за страданията на българския народ, за Прехода. Но към края на статията все пак ме споменаваха. Към края на статията се споменаваше, че нарочно не са включени книги на Ваня Щерева, Иво Сиромахов, Людмила Филипова и Калин Терзийски, тъй като те и без допълнителна реклама се продават много, но нямат литературни качества.

Погледнах кога е писана статията. Точно по времето, когато се скарах с издателите ми от Сиела. Странно съвпадение.

Та как изведнъж загубват едни книги литературните си качества? Замислих се - имат ли моите книги литературни качества и какво именно са литературните качества? Казах си - ако се примиря с това, което са написали за мен някои анонимни специалисти по литературни качества, би трябвало да спра да пиша и да се застрелям веднага. Тъй като вече съм възрастен да започвам от нулата с една неуспешна литературна кариера зад гърба, създал до сега само неща без качества.

После се опитах да се успокоя - припомних си за хилядите хора, които са ми изпращали писма и са ме спирали по улиците от Белград до Бургас за да кажат колко обичат книгите ми. Не казвам това от нескромност (макар че българската скромност е чисто и просто селяшко лицемерие), а защото е истина. Но мисълта за тия сърдечни срещи не ми помогна. Защото ясно осъзнах, че хорската привързаност и обич е временна, но написаните от официалните оценители неща остават.

В историята остават тия писатели, за които не хората, а разните експерти-оценители и създатели на христоматии са казали и написали хвалебствия. В историята остават Иван Вазовци с покъртителния си елементарен, смешен патриотарски патос и тям подобни удобни за системата писачи. И сега като водещи и пълни с литературни качества се изтъкват книги посветени на банални, удобни и неискрени, нагаждачески теми като Възраждането, многострадалната ни история, баналния стереотипен образ на българина, Прехода.

Изтикват се напред писателите, които Изцяло са удобни. Като стил, като тематика, като послания, като мисъл. Общоприети и пасващи творци. Прилягащи добре - на издателите, на държавата, на представите на критиците и културномасовиците за добра литература.

И така - платените писачи на класации за добра литература дават тежкото си безкомпромисно мнение. И мнението на хората след това се гради по тяхното. Няма как. Хората обичат авторитетите. Когато някой писател държи реч на 24 май заедно с президента - той вече има качества. Ако се появява пиян и подпухнал в обществото - литературните му качества по чудо изчезват.

Хората твърде добре умеят да забравят, че са се възхищавали от някого и да го оплюят или дори забравят, просто защото вече не им мирише на авторитет. Не е сред силните на деня.

Наистина - безнадеждно ми стана. На 47 разбрах, че книгите ми нямат литературни качества. На кого да се сърдя? Може би на тия, които са ми казвали: пиши, чакаме новите ти книги? На тия, които са ме подвеждали, казвайки ми, че обичат написаното от мене? На тия, които са чели книгите ми в тежките си, неспокойни нощи, търсейки упование?

Ще остана така - отчаян, с отпуснати ръце, безсилен - лишен от литературните си качества с няколко презрителни малки думи. И нека никой не ми казва, че се оплаквам за дреболии. Ако кажат за децата ти, че не стават за нищо - да останеш равнодушен е някак...нечовешко.

Много тъжно, наистина. Нека това бъде за поука на всички, които вярват на добрите думи, преди още да са били смачкани от лошите. Независимо лошите думи от каква неясна и загадъчна сметка са породени.

От фейсбук