Дъжд от поплювки по Кубрат Пулев.

След като Кобрата даде интервю, в което обвини организацията “Зауерланд”, че преговаря за мача му с Джошуа зад гърба му, много ясно и точно обясни, че това не е финал за републиканско първенство, а нещо съвсем различно.

И след като съвсем естествено каза, че има нужда от малко повече време за подготовка - поне три-четири месеца, и това не е нещо ненормално, а напротив - една съвсем логична реакция, която всеки средноинтелигентен човек би трябвало да разбере. И, както много точно се изрази един колега, организацията “Зауерланд” иска да използва Кубрат за боксова круша и просто да сложи едни пари в джоба. После започнаха анализите по форумите.

Обяснява се наляво и надясно как Кобрата се уплашил, как знае, че ще издържи до четвъртия рунд, как щели да го опукат без никакъв проблем, как това, как онова. И на пет подобни - по едно-две пожелания за успех или някаква елементарна съпричастност.

Не разбирам това! Не разбирам защо трябва да сме чак толкова лоши един към друг, чак толкова омраза и завист! Откъде се получи, откъде дойде всичко това? Търся етимологията. Търся извора, но не го откривам.

А останахме толкова малко тук. И както се вижда, утре изобщо няма да ни има, ами и това. Какво толкова е казал Пулев, освен че има нужда от подготовка, а ситуацията е извънредна. Не виждам нищо, в което да не е прав.

Не виждам нещо, с което толкова много да разгневи форумите. Ама да, това е България. И това вече се е превърнало в част от новата ни народопсихология. А тя е да отричаш абсолютно всичко, което е постигнал някой друг. Да го мразиш и плюеш, че е направил нещо повече от теб. Да потриваш доволно китки, когато загуби или не успее.

Изобщо имам чувството, че след онова американско лято на 1994 г., когато всички бяхме заедно, сякаш после нещо се случи и вече нищо не може да ни обедини, а само обратното. Не съм сигурен, че дори и националният ни отбор по футбол утре да стане европейски или световен шампион, пак ще бъдем всички в едно. Изобщо не мисля.

Какъв човек трябва да си, да живееш тук и да желаеш Кубрат да падне. Това е някаква болест, някакво психическо разтройство. Защо? Откъде накъде? Как изобщо в главата ти може да цвъкне такава мисъл? Как може тя изобщо да плува в мозъка ти и около гънките му?

Кога българин се е бил за световна титла в тежка категория за професионалисти? Кога? Даваш ли си сметка какво значи това изобщо, дори Джошуа да е фаворит?

Явно не, ама и за какво ти е? И то да беше само с Кубрат! То е към всеки, който нещо е постигнал и името му се е чуло отвъд Калотина. Жалко, тъжно и тъпо! Но продължавам да казвам: поне за мен е необяснимо.

Повече от сигурен съм, че точно тази енергия ни съсипва, разгражда, и в един момент наистина просто ще си приключим. Тази енергия, която е навсякъде около нас, която постепенно запушва клетките ни, тъканите ни, клапите ни. Тя ни разрушава, яде ни. Прави ни малки и нищожни на фона на този свят. И защо ни е всичко това?

Толкова ли е трудно да се зарадваш на другия, на успелия, на този, заради когато името на тази страна се чува някъде по света? Явно много.

Явно е голям душевен и емоционален проблем

И най-странно и още по-нелепото е да разсъждаваш по този начин, когато всички знаем, че такива българи се броят на пръстите на ръцете.

Не са хиляда, не са десет хиляди. Съвсем малко са. И вместо да ги пазим, да ги подкрепяме, ние ги плюем. И завиждаме. Наистина не разбирам.