Следната история: Попаднах на изрезка от много стар български вестник със стихотворение, посветено на султан Абдул Хамид II. Авторът величаеше султана, обсипваше го със суперлативи (слънце на народите, сияйна звезда, най-най-най-падишах и подобни) и това ми се стори странно. Знаех, че той е един от последните султани, но проверих отново годините на управление (1876-1909г.).

Бях озадачен - след кланетата, палежите и безчинствата как е възможно някой да напише подобно нещо?!

Успях да установя, че това е отпечатано пет години след Освобождението. Попитах игумена - тази изрезка я намерих в архивите на един манастир-а той ме погледна с усмивка и ми каза: " Кое те учудва повече- стихотворението или публикацията?"

И се замислих...в тази история има родоотстъпничество, но и свобода на словото май. Възхвалата на султана звучеше отвратително,но сигурно се е изисквало кураж да я публикуваш по това време. Интересна история, не мислите ли?

*Емил Кошлуков във фейсбук