Паметникът с онова име е инженерна

грешка, той не може да бъде бранен с

естетични и патриотични аргументи. Йога

соц естетиката не можа да победи физиката

Светлин Русев е вероятно най-добрият жив български художник*. Той е великолепен рисувач, има идеи какво да изобразява (както знаем, таланти има много, но не знаят какво да рисуват) и най-важното, има напълно изграден и оригинален стил. Той изшкурва готовите платна и после ги залива с разредена бяла боя, накрая добавя нещо много цветно и ярко.

Така неговите картини изглеждат графични, като същевременно са мащабни и магнетични. Вижда се детайлната работа, но не изглежда като студентски етюд. Серията му с улични лампи е чудесен пример за това как може да се естетизира нещо толкова банално, без изобщо да има баналност. Наистина е велик. Той е доказал, че може да си отстоява мнението и е страдал заради това. В края на Живков се обяви в защита на въздуха на Русе и Светлин Русев бе репресиран. Наистина.

Категорично обаче

не е прав да

брани паметника

пред НДК,

който Йорданка Фандъкова прояви мъжество да почне да събаря. Паметникът “1300 години България” отдавна трябваше да бъде премахнат, защото е инженерна грешка, която заплашва минувачите, самосрутвайки се. Той е и естетична грешка, макар един такъв артист като Светлин Русев да го брани.

Защо е естетическа грешка? Не става дума за таланта на скулптора Валентин Старчев. Този паметник е най-едрият представител на една доктрина, появила се в края на седемдесетте и доминирала осемдесетте години на ХХ век. Това е, нека го наречем, патриотичен соц йога модернизъм. Това е доктрина, дължаща се на Людмила Живкова, която по онова време притежава огромна власт, а иска да освободи тогавашното изкуство от догматизма на социалистическия реализъм. Това освобождаване обаче е в “рамките на закона” и е съчетано с окултните алабализми на Елена Блаватска, в която Живкова е въвлечена.

През седемдесетте най-вече скулптурата и архитектурата се завладяват от този йога соц стил. Между другото през петдесетте, когато доминира догматизмът, има останали много приятни неща. Днес те се възприемат като нещо красиво, защото макар и доста еднопистови в тях има хармония, подчиняват се на хилядолетни правила за красота. (На всички изказващи се по темата препоръчвам книгата “При изворите на модерната естетика” от Исак Паси. Там на едно място е обяснено кое е красиво и защо и кое е грозно.)

През 70-те заради тази нова доктрина България се напълни с партизански, царски и войводски паметници, при които героите имат хиперболични навуща, глави като черпаци и огромни задници. Това хем беше същата догматична простотия, но за сметка на това грозна. В архитектурата това бе стремежът да се преобърнат природните закони.

Артистите

заявяваха: Долу

Нютон!

Погледнете високите сгради в България от 80-те. Там винаги има нещо на върха, което е по-широко от основата. Всичката архитектура от кьолнската катедрала до “Бурдж Халифа” има пирамидално-коничен профил - стеснява се на върха, а у нас е обратното. У нас има хиляди партийни домове (Варна), общини (Русе), младежки домове, ритуални зали, младежки домове, банки и прочее обществени сгради от този период, които “захлупват” градовете.

Това всъщност е патриотичният елемент на социалистическия модернизъм - уж така приличат на левантинските къщи от Копривщица и Пловдив. Съчетаване на двете - гротескни фигури с противоестествена архитектура, е бившият паметник “1300 години България”. В него има и още - претенциозна символика ала Блаватска - спирала, която върви през времето и пространството и по която настърчат тези четирипръсти лемурийци и прочее представители на третата и четвъртата раса. Странно е и заглавието на паметника, всъщност той се казва “1300 години България”. А защо не “1301 години”. Все тая, че са минали 1300, ще минат и 1301. Защо трябва да отбелязваме една годишнина, макар и кръгла, с паметник.

Всъщност паметникът чества тържествата по празнуването на годишнината, а не държавата. Тя е паметен знак за тази програма, която е личен апотеоз на рано напусналата ни Людмила Живкова. Може би това също е мотив на защитниците, защото това бе златно време за тях.

Да се върнем към инженерната грешка. Това е странната спирала с винкелна конструкция, която не издържа гранитните плочи и те падат. Падат още от първата година на построяването му. Падат, защото G=m.g. Земята привлича предметите, които не са добре закрепени. И понеже това не са ябълки, а гранитни плочи, когато падат на земята, може да счупят някоя невинна глава. За да бъдат закрепени и да не падат, паметникът трябва на практика да бъде построен наново. Защото винкелната конструкция не издържа облицовката. Иво Христов написа, че паметникът е символ на гадния преход. Според мен е символ на бутафорната действителност от средата на 80-те. Когато започна “Голямата имитация”.

Освен всичко друго премахването му по инженерни причини е някаква историческа справедливост към буфосинхронизма на 80-те.

Има един мемориал по света, който, без да е натрапчив, е наистина уникален и рядко различен - мемориала на принцеса Даяна в един лондонски парк. Там инженерите са накарали водата в една вада да се движи в различни посоки. Така е увековечена според мен по блестящ начин, без да вдигат винкели и да леят месинг. В духа на йога естетиката. Постигнали са усещането за вечност, което скулпторът Старчев и архитектите не са успели.

В историята с паметника има още един важен аспект, който защитниците не искат да признаят. Премахването на войнишки паметници е мародерство. Затова съм категорично против събарянето на Паметника на Съветската армия. Той, макар и прекалено голям, по същество е войнишки паметник. Освен това е здрав и невредим. При издигането на “1300 години България” е премахнат мемориалът на загиналите чинове от софийските полкове. Той е бил, не го помня, семпъл и въздействащ.

Моят прадядо Иван е убит при битката край Кубадин през Първата световна война. Вероятно от руски куршум, но именно заради това смятам, че загиналите съветски войници заслужават памет. (Както впрочем всички загинали във война по цялото земно кълбо.) Плочи, на които са изписани имената на загиналите. Редно е това мародерство да бъде поправено.

Силно се надявам започналото да не спре. Естетическите и идеологически спорове са безсмислени, когато физиката е казала своята дума.

* Чувствам се длъжен да спомена още няколко любими български артисти, които също са велики: Павел Койчев, Петър Чухлев, Димитър Буюклийски, Георги Чапкънов, Володя Кенарев, Вежди Рашидов и разбира се Христо Явашев.

*Коментарът е от сайта на "24 часа"