След грандиозен парад на представителни части на руската армия, проведен в Кишинев на 12 април 1877 г., епископ Павел прочита манифеста на император Александър ІІ за обявяване на война на Турция. До нея се стига, след като всички усилия за разрешаване на т. нар. Източен въпрос по мирен път се оказват напразни поради нежеланието на Турция да се съобрази с европейското обществено мнение и волята на Великите сили.

Името на България не се споменава конкретно, а е обявено, че войната ще се води за освобождаването на християнските народи под турско робство, а такива има и на Балканския полуостров, и в Кавказ.

Подготовката

за войната

Още в края на 1876 г. в Русия е обявена частична мобилизация и се провеждат няколко учения за водене на военни действия. На генерал Обручев е възложено да разработи примерен план за водене на война с Турция на Балканите, южно от река Дунав. Такъв е изготвен и според него главният удар трябва да бъде към Одрин и Цариград.

В същото време обаче се водят и оживени дипломатически преговори между руски държавници с колегите им от другите Велики сили и най-вече с тези от Австро-Унгария и Англия. Това е така, защото по това време Германия, Франция и Италия не проявяват особен интерес към задаващите се военни събития и обявяват, че ще спазват пълен безусловен неутралитет. Но

Австро-Унгария и Великобритания с внимание следят приготовленията

на Русия за започване на война с Турция и обещават своя неутралитет при спазването на определени условия, които най-вече се отнасят до бъдещата славянска държава на Балканите. Поради това Русия се вижда принудена да се съгласи тази държава да не бъде голяма и по този начин да не се накърнят особено много териториалните интереси на Турция. Това до голяма степен предопределя резултатите от бъдещата война, независимо от постигнатото в нея на бойното поле.

Въпреки това подготовката за воените действия продължава. Мобилизацията обхваща нови области.

Сформира се

българско

опълчение в състав

от 6 дружини,

които впоследствие се увеличават на дванадесет с обща численост около 10 хил. души. Отначало това опълчение се нарича “Пеши конвой на главното командаване”, от което личи и какви функции се предвиждат за него – предимно охранителни. Това се подсилва и от факта, че то е въоръжено с остарели пушки “Шаспо”.

За командири в опълчението са изпратени български офицери на руска служба – подполковниците Кесяков и Везенков, капитан Райчо Николов, подпоручиците Кисов, Гуджев, Николов, юнкерите Паница, Попов, Блъсков, Узунов. Жителите на град Самара им подаряват знаме, което е тържествено осветено и връчено на опълчениците. Малко известно е, но те получават и знаме на горнооряховските въстаници. То е дадено на генерал Гурко при влизането му в Търново, а той го връчва на 4-та опълченска дружина. След Освобождението е знаме на Пловдивската пеша дружина и се носи при Съединението.

Знамена са

връчени и на други опълченски дружини,

но те не са взели участие в бойните действия.

С Румъния се постига споразумение и тя да участва във войната с 40 хил. войници. В хода на войната в нея се включват още Сърбия и Черна гора, но без активно участие в бойните действия.

Численост и въоръжение

По това време руската армия наброява 1,450 млн. души, но за войната е предвидено в нея да участват 160-180 хил. на Балканския и 80-90 хил. на Кавказкия фронт. Службата в руската армия продължава 15 г. (скоро преди това е била 25 г.) и това води до много добра подготовка на състава. Той е възпитаван и обучаван да води предимно настъпателни действия. Руските войници са въоръжени основно с пушки “Бердана” и “Крнка". Това са еднозарядни ръчни оръжия, т.е. след всеки изстрелян куршум трябва да се поставя нов патрон в затвора. Руските солдати обаче с удовлетворение са възприели тези пушки и особено берданата, защото те са доста по-леки от тези, които преди това са били на въоръжение. Освен това са и с повишена далекобойност – 1600 м. Оръдията са бронзови, което е основен недостатък на артилерията, защото бързо се нагряват при стрелба и трябва да се правят паузи за тяхното охлаждане. Както е посочено по-горе, българските опълченци са въоръжени с пушки “Шаспо”. Патроните за нея са с картонени гилзи, носят се в торбички и това води до повреждането на част от мунициите.

Те са с ниска скорострелност и далекобойност

Турската армия на Балканите е в състав от 150-160 хил. души. Поставени са в бойна готовност паравоенните образувания на черкези, татари и целия башибозук. Войниците са въоръжени с пушки “Марини” и “Уинчестер”. И двете марки оръжия са с пълнители, което позволява по-голяма скорострелност, а и са по-далекобойни от пушките, с които са въоръжени руските войници.

Специално пушката “Уинчестер” е с 8-патронен пълнител, презарежда се с лост, което позволява голяма скорострелност. Недостатъкът й е, че при положение лежешком трудно се борави с този лост.

Но това са най-модерните и усъвършенствани пушки, използвани в Руско-турската война, и ненапразно и случайно след нея много руски войници са си взели такива оръжия като трофеи. Особено полезни са били на казаците за стрелба от конете.

Оръдията на въоръжение в турската армия са стоманени – “Круп” Това дава значително предимство на турците по отношение на въоръжението. Освен това те са изградили стабилни крепости в Северна България – Шумен, Силистра, Русе, Варна. Редовната задължителна военна служба е 4 г., след това преминават за 10 г. в резерва и накрая 5 г. в опълчението. Строевата и огневата подготовка е значително по-слаба от тази в руската армия, по-нисък е и бойният дух на войниците. Османците също разработват план за водене на войната.

Първоначално той предвижда от тяхна страна да се водят настъпателни действия, като се навлезе в Румъния и там да се унищожат руските войски. След това обаче се преминава към варианта да се отбраняват по Дунав, а като резервен, ако се получи пробив, да се водят изтощителни боеве, които да възпрепятстват навлизането на руснаците на юг от Стара планина. Главнокомандващ на турските войски, разположени между Босфора и Дунав, е Абдул Керим Надир паша.

Военните действия

на Балканския фронт

На 22 юни отряд, командван от генерал Цимерман, провежда инсценирано настъпление в Северна Добруджа, с цел турците да добият впечатлението, че оттам ще започне руската военна инвазия.

Османците приемат, че това ще бъде главното направление на руското нападение и изпращат в района значителна част от войската си, която се намира в Централна и Източна Мизия. Както е известно обаче, руските войски нанасят своя главен удар при Свищов на 27 юни. Бързо сломяват съпротивата на немногобройния турски гарнизон и освобождават града. Армията се разделя на три отряда. Източен, с командващ престолонаследника Алексей Алексеевич, в състав от 70 хил. души, имащ за цел да неутрализара гарнизоните в крепостите Шумен, Силистра, Русе и Варна, като по тази начин не им позволи да участват във военните действия.

Западният, с командващ генерал Криндер, в състав от 40 хил. души, трябва да неутрализира гарнизона във видинската крепост и да овладее западните области на Мизия. Предният отряд, под командването на генерал Гурко, се насочва към Търново, който освобождава на 7 юли и след това трябва да се отправи към Пловдив и Одрин. За главнокомандващ на войските, които действат на Балканския фронт, е назначен великият княз Николай Николаевич, брат на императора. Опитът от предишни войни показва, че когато руснаците превземат Одрин, турците се предават. Отрядът на генерал Гурко преминава Стара планина през Хаинбоазкия проход, освобождава Стара Загора, но впоследствие турците отново превземат града. Западният отряд също само частично изпълнява своята задача, защото пропуска Осман паша да изведе войската си от Видин и да се укрепи в Плевен. Източният отряд не само че

успешно блокира крепостите

в Добруджа,

но успява да превземе русенската и силистренската.

Общо взето, с това през лятото на 1877 г. приключва условната първа фаза на Руско-турската война на Балканите. Следват епичните боеве на Шипка и драматичната обсада на Плевен, но за тях – в следващи материали.

Военните действия

в Кавказ

Те започват преди тези на Балканския фронт – още през април 1877 г. Там Русия разполага с 90-хилядна армия под командването на великия княз Михаил Николаевич, но оперативното ръководство е поверено на генерала от кавалерията Михаил Меликов. Първите две седмици тя напредва на 40-50 км в турска територия, но след това е спряна и турците под командването на Ахмед Мухтар паша дори преминават в контранастъпление. Те превземат Ереван и е съществувала реална опасност градът да бъде опожарен и разграбен, а жителите му - избити. Благодарение на пристигналите подкрепления турците са отблъснати и военните действия отново се пренасят на тяхна територия. Руснаците превземат Ерзерум и Батуми, но са спрени при силно укрепената крепост Карс. Събитията там са почти идентични като тези при Плевен. И на двете места има няколко неуспешни атаки за превземането им, а крепостите са овладени почти по едно и също време. Краят на войната донася на Русия територия от около 15 хил. кв. км в Кавказ, градовете Ерзерум, Батуми и Карс, като тези придобивки са признати и от Берлинския конгрес.

Битките по вода

След Кримската война с Парижкия мирен договор на Русия е забранено да има военен флот в Черно море. Тази забрана отпада едва през 1872 г. и за пет години Русия успява да построи и пусне на вода само два военни кораба в Черно море. В същото време Турция има значителен флот от военно-морски кораби, като само в навечерието на войната той е попълнен с още три фрегати, изработени и доставени от Англия. Въпреки това руснаците постигат превъзходство в Черно море. Те въоръжават търговски кораби с полеви оръдия и с тях успешно воюват срещу турските монитори и фрегати. Още в началото на войната руснаците са разбили Дунавския военен флот на Турция и са минирали реката при нейното устие, така че да не могат да изпращат подкрепления.

Но до края на войната има още много време, изпълнено с кръвопролитни битки и сражения.

Българският принос

Обявяването ня войната се посреща от българите с надеждата, че най-после е настъпило времето за тяхното освобождаване. Затова те се стремят по всякакъв начин да подпомагат руснаците. Мъжете масово се стичат в Кишинев, за да се запишат в Опълчението и много от тях са разочаровани, когато поради различни причини не ги включват в него.

Когато руските войски се дислоцират по левия бряг на Дунав, българите им изпращат всеки ден с гълъбова поща сведения за числеността, въоръжението и разполагането на турските военни части, което се оказва изключително ценно за руското командване. След преминаването на река Дунав в Мизия и Тракия се създават десетки чети, които основно охраняват българското население от башибозука, но и не рядко влизат в сражение с турски отряди. Българите снабдяват руската войска с храна и вода, жените се грижат за ранените, кърпят им дрехите, обущарите им поправят ботушите, а оръжейниците – пушките. Мъжете се включваг в руските обози за превоз на провизии и боеприпаси, а други с конете и воловете си участват в тегленето на оръдията.

Генерал Драгомиров в едно от своите донесения до Главното командване пише:“Българите не само възторжено ни посрещат в градовете и селата, кичат конете и пушките ни с цветя, те всячески ни подпомагат и при воденето на военните действия. Този народ безусловно заслужава свободата си.”