Просълзи милиони, защото за него футболът е любов.

 Тези дни тук и по света се случиха най-различни неща - хубави и лоши, грозни и красиви, всъщност като всеки отрязък от време.

Едно от тези неща обаче няма как да забравя много дълго – писмото на футболиста Франческо Тоти, което прочете от пистата на стадиона, тръгвайки си от любимия “Рома”. Няма да крия - и аз бях един от милионите на този свят, заедно с тези 65 000 на стадион “Олимпико”, които се просълзиха след прощалните думи на римлянина.

След 28 години вярност към един и същи клуб вечният номер 10 на “вълците” сложи бутонките си в музея на времето и седна в ложата на световната футболна история. И не само футболна. Прощалното писмо на Тоти е публикувано навсякъде в мрежата и всеки, който не го е чел, може да го види.

То не е дълго, но в него се казва всичко – за живота, любовта, болката, верността, за времето и безвремието, за всички малки и големи неща, които ни заобикалят. Дори в един пасаж Тоти казва:

“Бих написал поезия или песен, но не съм способен. Пробвах да правя това всеки ден през всичките тези години.”

Не знам защо, но след всичко това, което се случи в онзи ден на “Олимпико”, у мен се струпа усещането, че си отиде нещо от футбола, загасиха се последните искри романтика. Обичам тази игра, смятам и я приемам за едно от най-великите неща, измислени на този свят.

Но си давам сметка, че тя отдавна вече е просто част от голямата корпорация, в която всички сме вкарани – къде насила, къде не.

И точно Франческо Тоти бе последният от големите имена във футбола, който показа среден пръст на всичко това, давайки цялата си любов на един-единствен клуб, на една-единствена емблема. И точно по тази причина просълзи света, тръгвайки си от своя “Рома”, за който в онова писмо просто казва, че всичко е любов. А когато обичаш нещо истински, парите и подобни работи са на втори и трети план.

Животът на Тоти във футбола е наистина тотална контра на всичко, което се случва с играта днес. И, разбира се, протест. Има футболисти, които в кариерата си целуват най-малко по десетина емблеми и се кълнат в свещена вярност към всеки нов клуб, в който отидат. Никога няма да разбера този цинизъм. И тук не говоря за пари, трансфери, мениджмънт, а единствено и само за липсата на душа. Единствено и само за липсата на любов.

Не обвинявам никого, защото живеем втакова време и футболът е част от него. Но пък се прекланям пред Франческо Тоти, защото показа, че да опазиш сърцето си, е едно много луксозно занимание, което не е за всеки. И точно по тази причина десетката на “Рома” ще остане завинаги в паметта на много от нас, за сметка на много други, може би и по-добри футболисти, които сменят клуб след клуб, емблема след емблема, стадион след стадион.

Пак повтарям, не упреквам и не виня никого. Само казвам, че приказката, която капитанът на “вълците” написа във времето, е просто прекрасна. И ако не друго, не само футболисти, а всеки от нас би могъл да я прочете, да се огледа в нея и да направи свои лични изводи и заключения.

И да не забравя. Когато видях просълзения “Олимпико”, просто си казах, че не всичко е загубено. Виждал съм бенефиси на много велики футболисти, но толкова сълзи никога. Не всичко е загубено, защото онази вечер в Рим ясно се видя, че този свят, дори и в този век, има болезнена нужда от своите приказни герои, от своите рицари и благородници. И без никакво съмнение Франческо Тоти е такъв. Ако не е така, защо Рим и светът ще ронят толкова много сълзи? Просто е така. И така ще бъде!