Създала повече от четири хиляди творби – скулптури, графики, акварели и маслени платна, днес Пан Юлян е символ на китайската живопис. Животът й сам по себе си е уникално произведение – криволичещ от пълна нищета до признание. Тя успява от проститутка да се превърне в една от емблематичните фигури на постимпресионизма. Въпреки това никога не намира разбиране в родината си.

Ражда се през 1895 г. в Янджоу в Източен Китай. Когато е на девет години, губи и двамата си родители и е осиновена от чичо си. Той първоначално се грижи добре за нея, но непрекъснато затъва в дългове заради страстта си по хазарта и пушенето на опиум. Един ден й заявява, че вече е пораснала достатъчно, за да работи, и смята да я прати в Уху, където тя да си изкарва прехраната, като бродира. Момичето се страхува от промените, но е покорно и не протестира. Тя е едва на четиринайсет години. В книгата си "Художничката от Шанхай" Дженифър Коуди Епстайн я описва така: "Родена в годината на Глигана, тя е силна отвътре също като бамбука. Огъва се от вятъра, но не се пречупва." Оказва се обаче, че чичо й я е продал в един бордей, за да покрие дълговете си. Така младото невинно момиче, с уклон към бродериите и поезията, е разменено за опиум. Всъщност официално е осиновена от една възрастна дама, но на практика вуйчо й подписва договор, в който пише: "Веднага след влизане в сила на продажбата тя ще може да бъде отведена и името й да бъде сменено. Дори и като голяма ще е длъжна да се подчинява на волята на своя собственик и той ще може да се възползва от нея с каквато цел пожелае, без ограничения. По силата на това споразумение роднините й се отказват от всякакви претенции към нея и обещават незабавно да преустановят взаимоотношенията си с нея. В случай на смърт това ще бъде смятано за Божия воля и на собственика й няма да бъде търсена сметка."

Животът на момичето се превръща в ад. Тя е най-младата в дома и веднага другите момичета започват да я обучават как да се държи с мъжете, как да говори с тях, как да им доставя удоволствие. Освен това й преподават музика и добри маниери. Пан копнее да избяга, но вижда какво се случва с тези, които се осмелят. Най-често ги намират удавени в реката или направо захвърлени край пътя. Затова търпи и се подчинява, но нито за миг не приема тази съдба за своя. В "Художничката от Шанхай" авторката пише: "В света на "цветята" се оцелява трудно. Много момичета свършват обезобразени от побои, болести или дрога, превърнали се в живи скелети. Други биват убивани или сами слагат край на живота си Има и такива, които с течение на времето слизат на по-второстепенни позиции – стават музикантки, учителки, прислужници. На пръсти се броят обаче онези, които се измъкват от капана на съдбата – и Пан е твърдо решена да бъде една от тях."

Спасението й се оказва един съвестен данъчен инспектор – Пан Джанхуа. Тя е изпратена при него със задачата да го подкупи, но той се влюбва в нея и решава да я спаси от дома. Успява да я откупи срещу огромна сума, купува й къща в Шанхай и я прави своя конкубина. Докато той е на работа, тя се обучава да пише и чете и започва да рисува. Прекопира картини, прави щрихи, но е самоука и възприема страстта си като нещо безсмислено за запълване на времето. Случайно на улицата се запознава с група млади художници, които й разкриват, че в художествената академия вече приемат момичета - по две-три всяка година. Решението е на модерния директор Лиу Хансу. Той изиграва огромна роля в живота на Пан не само защото наистина я приема в академията, след като тя се представя блестящо на приемните изпити, но и винаги след това я насърчава да бъде различна и да търси своя стил. Университетът организира конкурс за всички студенти – наградата е стипендия за училището по изкуство в Лион.

Пан знае, че за да спечели, ще трябва да нарисува много повече от натюрморт или пейзаж. В академията изучават западно изкуство и тя мечтае да рисува като импресионистите, на които се възхищава. Пан е първата китайска художничка, която се осмелява да рисува голи женски тела. Всъщност в началото й е трудно, защото заради миналото й голотата за нея не е красива, а извор на болезнени спомени. Дженифър Коуди Епстайн пише: "Проблемът й с рисуването на голи тела явно се дължи на това възприятие, вече дълбоко вкоренено у нея – за нея голата плът е беззащитна, уязвима, свързана най-вече с чувството за болка. Тя не събужда у нея творческо вдъхновение, а единствено спомена за боязън и погнуса, от който още не може да се отърси. Само ако можеше да я погледне с други очи – да я види като нещо привлекателно, което заслужава да бъде нарисувано."

Всъщност Пан успява да скандализира още с първата си официално изложена рисунка – на изложбата, от която ще се определи победител за стипендията във Франция. Тя рисува гола жена, излизаща от банята. Най-неприемливото според посетителите е не толкова, че се вижда цялото й голо тяло, а че Пан всъщност не е нарисувала модел, а самата себе си. Художничката обяснява, че няма пристъп на ексхибиционизъм, а че е безумно трудно да си намериш модели, готови да позират голи, затова тя просто рисува, гледайки се в огледалото, за да придаде достоверност извивките на женското тяло. Пан печели стипендията и заминава за Франция. Първо учи в Лион, след това се прехвърля в Париж. Там сякаш най-накрая намира себе си. Тя живее с мизерни средства, които й покриват едва таксите за академията по изящни изкуства. За да припечелва по нещо, бродира сувенирни кърпички. Почти не яде, обикаля кафенетата и обира остатъци от масите, отслабва. Но въпреки това се чувства истински щастлива. Прекарва всичкото си свободно време в Лувъра, за да попива с жадни очи картините на великите майстори. След това печели нова стипендия – този път за Рим, където учи скулптура. Участва в няколко изложби. Накрая се връща да преподава в Шанхайската художествена академия.

Но въпреки огромния й напредък като творец, в Китай тя продължава да е зле приета, да е обиждана от моралистите и дори нападана от непознати, шокирани от картините й. След голям скандал тя е изхвърлена от академията. Въпреки всичко остава осем години в Китай и има дванайсет самостоятелни изложби. Тринайсетата се оказва фатална. Преди откриването картините са унищожени – разкъсани на парчета, захвърлени или надраскани. Полицията твърди, че не може да открие кой е извършил престъплението, но за всички е ясно, че Пан е жертва на моралистите. Тя е съкрушена. Седмици наред броди като сянка в дома си, дори обмисля да спре да рисува. Една покана от Франция обаче преобръща всичко и Пан отново напуска страната си. Началото на 1937 г. е, а само няколко месеца по-късно японската армия превзема Шанхай и в следващите години на преврати и гражданска война градът е облят от кръв. През октомври 1949 г. комунистическото ръководство обявява социалистическия реализъм за водещ стил в изкуството и не толерира нищо различно.

Пан Юлян никога повече не се връща в родината си. През годините на доброволното си изгнание тя неведнъж излага свои картини в парижките галерии и участва в 51-вия салон на изкуствата. През 1945 г. печели златно отличие за участието си в Салона на независимите, като през 1958 г. отново излага там свои творби. Картините й са показани и в Музея за съвременното изкуство в Париж. Но Пан не желае да променя стила си, нито да работи с дилъри на картини, тя никога не става "комерсиален" художник. Според някои нейни биографи умира забравена, бедна и тежко болна. Тя обаче никога не се отказва от китайското си гражданство и винаги се гордее със своята националност. Умира през 1977 г. Погребана е в Париж, в гробището на Монпарнас, облечена в традиционна китайска носия. И въпреки че днес Юлян официално вече е призната за една от най-интересните китайски художнички на XX век, тя продължава да има своите съдници. През 1993 г. на юбилейна нейна изложба в Пекин се налага някои от голите й портрети да бъдат прибрани, защото отново скандализират моралистите.