Картините на Стефан Божков, видени през душевна дантела
Изложбата му в Пловдив е събитие и радост
Тези дни един от най-поетичните и без никакво притеснение, бих казал, знакови български артисти - Стефан Божков, подреди картини в пловдивската галерия “Червеното пони” със заглавие “Изложба”.
Лично аз я приемам като събитие и радост. Стефан Божков е от художниците, които фино и елегантно могат да разпределят разпръснатите значения, които износваш във времето, да обърнат без проблем личните ти версии за живота, да разпечатат мълчанието и вика ти и да го рамкират сред хълбоците на деня.
Той е от артистите в тази страна, които рядко излагат, хаотично продуктивни са, но когато негово произведение се появи в пространството, много ясно и категорично те кара да направиш лична естетическа ревизия, да напълниш процепите си с абажура на дъждовните капки, да изветрееш някъде много встрани от всеки и всичко.
В картините на пръв поглед няма ярки послания, но всъщност всяка една от тях е точно послание. Всичко това се случва през една много специална душевна дантела, през един много фин прорез на всички онези неща, които ни заобикалят, за които сме родени.
Неща, които тържествено прекрачваме - понякога с кални обувки, друг път боси и девствени. В картините на Стефан Божков всъщност има килограми, тонове любов, за които имаш чувството, че ще пробият стените на галерията, ще излязат от рамките, ще се пръснат някъде сред въздуха и ще го оцветят в различни гами и нюанси.
По тази причина за мен Стефан Божков е един сантименталист на свободна практика, който непрекъснато се бори с личните си възторзи, прибира ги дълбоко в себе си и после ги слага пред нас като картинни белези. И в тези белези почти винаги се казва, че истинската, голямата любов много често всъщност е несподелената. Но пък когато я износваш в себе си, когато си я инжектирал в мозъчната си кора, тя е вечна и велика.
В тези картини има и килограми, тонове музика, в която човек не само се разпада, но се впуска да търси обертоновете на съществуването си тук, мажорите и минорите на страданието и усмивката си, да търси партитурата на личното си смирение и гордост. Или казано по друг начин - с диригентска палка да дирижира съвестта си.
Музиката при Стефан Божков- само да вметна, че много от картините са със заглавия на музикални инструменти - е по-скоро стон, по-скоро надежда за хармония с всички филхармонии на вселената.
Надежда, че наистина само изкуството ще спаси всички нас в този объркан и вероятно грешен свят.
Така приемам картините на Стефан Божков, изложени тези дни в Пловдив. Като повик за повече красота, за повече естетика, за повече финес в арията на деня. И пак за повече красота в голямата опера, в която всички играем някакви роли - едни от нас много главни, други - дълбоко второстепенни.
Започнах с това, че смятам Стефан Божков за един от знаковите български артисти и мисля, че последната му изложба е нещо, което напълно препокрива това определение. Препокрива го, защото картините му наистина отразяват по един свой, много специален, магнетичен начин движението на времето, на света, на душите ни тук и сега.
И още, през тях Стефан Божков търси и намира, а после препарира и рамкира онези, невъзможните неща около нас, които почти или изцяло не искаме да забележим. Но всъщност точно те могат и да ни въздигнат, и да ни разпаднат, да ни разлистят или да ни стъпчат.
И накрая още нещо, което бих искал да споделя. Гледайки картините, човек си казва нещо много просто, но всъщност много базисно и важно. За да живееш наистина сред красота, да я носиш в поривите си, в движенията си, в сънищата си, малко трябва да се потрудиш. Но и да се изкачиш над малките и дребните, безсмислените неща, което също е усилие.
Най-четени
-
Галерия Преди 80 г.: Принцеса Мафалда Савойска, сестра на царица Йоанна, е погубена в Бухенвалд
Гьобелс я споменава в дневника си, като я нарича: "Най-лошата кучка в цялата италианска кралска къща" Мафалда означава “могъща в битка”. Име на принцеса
-
Класически случай на некомпетентност, малоумен въпрос и неверен отговор...
Класически случай на некомпетентност, малоумен въпрос и неверен отговор... Ако приемем, че въпросът следва своята си логика, тогава верният отговор не е "си"
-
Ако през 1890 година в България имаше фейсбук
Ако през 1890 година в България имаше фейсбук, щеше да има много статуси, които гласят: „По турско време бяхме по-добре. Имаше сигурност, хлябът струваше само 2 гроша, децата ни се изучиха
-
Галерия 35 г. живеем с петолъчки. Следите от соца са навсякъде около нас
Петолъчки "изпращат" пътниците на Терминал 1, панелките са като старо шарено индианско одеяло от парчета. Народът пак вари ракия и лютеница Голяма част от жп вагоните и инфраструктурата са от онова
-
Галерия Хлапе прави първия атентат срещу Живков, лелята на Луканов спасява „атентатора"
4 знакови случки на репресирано семейство, описващи целия абсурд на социализма Въпреки че 10 ноември отмина, тази дата си остава своеобразен рубикон – тогава България обърна гръб на социализма и