Близо 30 години са нужни на цар Борис Михаил, докато наложи източното православие по българските земи да се проповядва от български свещеници и на български език.

Официално българският владетел приема новата вяра през 866 г. в Плиска, където 20 г. по-късно след преследване и съдебни процеси във Великоморавия пристигат и осем от учениците на св. св. Кирил и Методий. Именно те в следващите 10 г. до събора в новата столица на българската държава ще обучат свещениците, които ще заменят гръцките попове в българските църкви.

Още от самото си начало покръстването на българите и употребата на новия богослужебен език са

заложници на сложни църковно-дипломатически и геополитически съперничества

За влияние над България и земите на непокръстените все още славяни в Европа се борят най-мощните политически центрове в тогавашния свят - Рим и Константинопол. Между тях застават и двама от най-големите владетели на средновековието - българският Борис и великоморавският Ростислав, които, макар и врагове помежду си, желаят богослужението в държавите им да се извършва на език, понятен за хората. Това е причината през 863 г. Ростислав да изпроводи мисия до Константинопол, с която да поиска от император Михаил III свещеници, които да преведат светите книги на езика за славяните. С тази задача Михаил, който става кръстник на българския цар, натоварва книжовниците Кирил и Методий, които вече имат две мисии вън от пределите на Византия. В Херсон, владение на хазарите, където неуспешно се опитват да откъснат местните първенци от юдаизма и в Багдад, където след диспут с мъдреците, поклонници на Мохамед, Кирил успява да освободи хиляди християни, взети в плен от сарацините, и да ги върне във Византия.

Във Великоморавия двамата братя не успяват да устоят на натиска на немските свещеници и вътрешните междуособици в държавата. От 863 до 886 обаче те успяват да обучат ученици, които по-късно ще променят съдбата на България, което пък ще сложи отпечатък върху съдбата на цяла Европа. През 885 година във Великоморавия учениците на солунските братя са подложени на гонения, съдебни процеси и принудени да напуснат княжеството, се отправят на изток, към българските земи, чийто владетел е благосклонен да ги приеме. До България и след смъртта на Методий успяват да стигнат Горазд, когото Методий посочва за свой наследник, Климент Охридски, Константин Преславски, Наум, Сава и Ангеларий. Константин, автор на проповедническия сборник "Учителното евангелие", е

единственият сред тях, който не е обявен от църквата за светец

и който стига до България през Константинопол, където бил продаден като роб. Останалите, преди да стигнат до Плиска, отсядат първо в Белград (тогава български град), откъдето с почести са изпратени до българската столица. В България са известни малко данни за живота и произхода на св. Горазд, макар той да е споменат в "Пространното житие на Свети Климент" . За него се знае, че е роден във Великоморавия, че е бил благородник и е принадлежал към висшето общество. Познавал е латинската култура и традиции и е бил посветен в християнския ритуал далеч преди мисията на Кирил и Методий по покана на Ростислав. Именно благодарение на двамата братя той е ръкоположен за свещеник вероятно в Рим, а по-късно и като такъв успява да стигне до България. За това, че любимият ученик на Методий е починал в България, подсказва Каталогът на българските архиепископи от XII в. , където се казва, че роденият във Великоморавия Горазд е

бил архиепископ на Охрид, преди църковният пост да бъде зает от Климент Охридски

Живял е в Охрид, а е починал в Берат, дн. Албания, където според преданието се пазят мощите на св. Ангеларий. Последният е най-енигматичната фигура от учениците на светите братя. Култът към него вероятно датира от XIII век, но нито един от неговите сподвижници не го е удостоил нито с житие, нито с похвално слово. Ангеларий умира в Плиска, малко след като Борис приема осмината оцелели ученици на солунските братя, а единствените данни за неговия живот датират от средата на XI век, когато е споменат в житието на св. Климент, написано от Теофилакт Охридски. В него се казва, че Кирил и Методий "открили славянската азбука, превели боговдъхновителните писания от елински език на български и се постарали да предадат божествените знания на по-способните си ученици.

Сред тях избраните Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава..." Век по-късно за делото на Кирил и Методий споменава и Димитър Хоматиан, но в писанията му името на Ангеларий липсва. Това дава основание на някои учени да се съмняват, че св. Ангеларий е действително съществуваща личност, въпреки че паметта му се тачи в числото на св. Седмочисленици.

Най-важните фигури

за развитието на българското църковно

и книжовно дело обаче са Климент Охридски

и Наум

За първия Теофилакт Охридски казва, че е бил "пръв епископ на българския език", който бил съставил прости и ясни слова за всички празници, разбираеми и за "най-простия българин". Той "изобретил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил", тоест след като първоначално е писал и превеждал на глаголица, създава нова азбука, останала в историята като кирилица. За него се знае със сигурност още, че произхожда "от европейските мизи или българи", че е един от първите и видни ученици на Кирил и Методий или Седмочисленик, който взема участие в укрепване на българската църква и затова от Плиска е изпратен от българския владетел Борис I като учител в Кутмичевица. От 893 г. е епископ Тивериуполски в град Струмица, а през 906 г. е преместен в град Бела (Велица), в провинция Западна България, където събира частици от мощи от своите учители и събратя Седмочисленици. С помощта на вече преведени и оригинални творби на своя език, той съставя оригинални песнопения и прости и ясни поучения и слова за християнските празници и светци,

достъпни за новопокръстените българи,

обозначавани като дело на "епископ Климент Велички" и Охридски Чудотворец. След Климент и народния събор, който се провежда през 894 г. в новата столица Преслав, в Охрид се преместил и Наум, който дотогава служил в Плиска.

След като приел Седмочислениците в Плиска, цар Борис изпратил молба в Константинопол, с която

изискал книгите, останали от Методий

след пребиваването му в Константинопол през 882-884 г., а също и тези на прогонените от Великоморавия ученици, откупени от император Василий. Книгите били доставени на българския цар от архиепископ Стефан, който по-рано бил учител на сина му Симеон в Магнаурската школа.

По това време и преди на престола да се възкачи Владимир, начело на църквата в България бил Георги, по рождение грък. Той яростно се противопоставял на опитите на Рим да придърпа към себе си българския цар, смело призовавал елита към единение, а свещениците към борба с остатъците от езичеството. Известно е, че остро критикувал и отговорите, които папата изпратил на Борис в отговор на неговите въпроси по отношение на вярата. В източниците са запазени данни за своеобразно послание на Георги, наречено "Поучение на епископа", в което свещеникът се опитва да заклейми някои от насоките, които римският епископ дава на Борис. В опита си да защити православието той успява да привлече на своя страна и бъдещия цар Симеон, получил високо образование именно в православната Магнаурска школа.

При овластяването на Владимир обаче Георги бил сменен с някой си Сергий, за когото изворите казват, че е бил византийски славянин, пишел е на старобългарски, но преди събора в Преслав е направил опит да въведе в България свой църковен закон с елементи и от източната, и от западната църкви. Най-вероятно опитът на наследника на Георги за преориентация е бил продиктуван от желанието на Владимир, който открито заявявал своите прозападни симпатии. Според някои изследователи първородният син на Борис е

направил опит да сключи договор с крал Арнулф

за общи действия срещу Великоморавия, с което Рим, който е зад Арнулф, прави нов опит за политическа инвазия на изток. Именно този стратегически ход на Владимир да отклони държавата от предначертания вече път, е причината Борис да се завърне от отшелничеството си и промени начина за унаследяване на престола, като замени на трона Владимир с неговия брат Симеон. За легитимация на своите действия Борис- Михаил имал нужда от висока трибуна, в която се превърнал и Църковният събор, който бил свикан по негова идея на 28 март 894 г.

Най-вероятно обвиненията срещу Владимир, изказани на форума, са били написани от самия Наум, който до събора е пребивавал неотлъчно в царския двор. В Преслав те били формулирани по следния начин: князът не съди безпристрастно собствените си люде, князът не учи подвластните си на Божия закон, князът спазва поганските обичаи, спазва езическите клетви и изпада в други заблуди, князът не спазва постите, не се опазва чист от прелюбодейство. Някои от тези обвинения повтарят обвиненията срещу 52-та болярски рода, които 20 г. по-рано

отказват да се подчинят на волята на Борис

за отказ от езическите ритуали, за което те и семействата им биват наказани. В хрониките бунтът на болярите ще остане като Събора на 100-те, тъй като срещу недоволните царят на българите противопоставя 48 аристократи, които с готовност приемат Светото кръщене и загърбват езическата традиция.

Тези аргументи срещу първородния син на Борис Покръстител, а също и словата на самия Климент Охридски, произнесени на същия този събор, стават причина за победата на партията на Борис срещу тази на Владимир, на чиято страна бил Сергий. Бъдещият цар Симеон също присъствал на събитието и имал принос към дебатите между двете враждуващи страни. Той бил вносител на Закон за съдене на людете, според който свещениците не трябвало да приемат дарове за опрощаване на греховете, за което настоявал Сергий. По време на този най-важен събор вероятно Йоан Екзарх, който е следовник на приетите в България ученици на Кирил и Методий, произнася слово в защита на своите учители, а също и на Симеон. След безспорната победа на последния в дебата, Сергий, който защитавал гръцките интереси, вече бил излишен. Владимир бил отстранен, а на негово място Борис, който използвал събора за окончателно налагане християнството и смазване на вътрешната опозиция, поставил на престола Симеон. Ползвайки се от своите правомощия на владетел, той от своя страна назначава български свещеници на мястото на прогонените гърци, а гръцкият език в богослужението е заменен от български. Последвалият Златен век на българската книжовност и култура полага основите на славянската православна цивилизация.

След събора в Преслав, който става столица на България, Наум, който вече е поставил основите на Преславската книжовна школа, заема мястото на Климент в Охрид, а последният е

назначен от новия български владетел за началник на книжовната школа в Кутмичевица

Когато Наум умира в Охрид, именно Климент се погрижва за неговото погребение, след което моли Симеон да бъде освободен от църковна служба, на което получава отказ. Няколко години след Наум в Охрид умира и Климент, а останките му са погребани в църквата "Св. Пантелеймон", която по-късно е превърната в джамия. Не след дълго Климент е канонизиран. Манастирът, който Наум основава в Охрид, днес носи неговото име, там почиват и мощите му.