Все някой от публиката развързва бохчата с припаси.

Тези дни бях на театър. Гледах и не гледах едно смешно-тъжно представление, леко абсурдно, с герои, пътуващи наникъде. Представление, което може леко да те вкамени, да те изпрати в други състояния, да обърка част от дишането ти.

Казвам тези думи, защото според мен са важни на фона на това, което се случи. Да кажа още, че това се случва в София. Всъщност не е някакъв голям проблем, но лично аз през последните години вече го отбелязвам като малка, доста неприятна тенденция, която във времето ще нараства и ще става все по-обемна. Затова и го споделям.

И ето, някъде два реда пред мен: момиче и момче на по около двайсет-двайсет и две години, добре облечени, симпатични, вероятно и влюбени, дошли на театър. Дотук всичко е както трябва. Някъде обаче към петнадесетата минута момичето започна да бърка в чантата си доста невротично.

След известно време оттам изкара найлонова торба, от тези - най-шумящите. После от тази найлонова торба в ръцете й се появиха солети. С едната си ръка държеше солетите, с другата прибра найлоновата торба, чийто шум направо разби акустиката в залата.

Казах си: тъй като всичко това се случва на балкона на театъра, вероятно момичето си мисли, че не се чува и не пречи на актьорите. За публиката изобщо не говоря, сигурно това е последната мисъл в главата й. И въобще казах си много неща. После тя започна да отваря опаковката със солети.

Отвори ги и започна да си хрупа: хруп-хруп-хруп. Не разбрах защо беше дошла на театър точно със солети, чийто звук при ядене е доста осезаем, а не със сандвич, с торта или с авокадо например, при поемането на които храни звукът е никакъв.

Докато течеше представлението и на балкона на театъра имаше продуктово позициониране на солети, момчето и то излезе от миманса. Вероятно защото се почувства пренебрегнат от нещо или прекалено безличен на фона на своята приятелка със солетите. И с право, ще си каже някой. Мъжът винаги трябва да е отгоре, над нещата, на покрива на света. И как го направи брилянтно, по най-мъжкарския и гъзарски начин!

Реши да пие популярна газирана напитка. Тази напитка беше в чантата на момичето и докато тя я намери и я даде на момчето, пак имаше лека творческа суматоха, пак онази шумяща торба, допълваща музикалната картина на представлението.

Най-накрая бутилката беше в ръцете му. И в един момент в залата се чу едно “псссссссссссс”. Тук някъде очаквах момчето да стане прав и да каже рекламния слоган на газираната напитка.

Това не се случи, обаче след това “пссссссссссссс” от бутилката изскочи и пяна, която леко поля момчето. После имаше едно дълго “Охъъъ” от страна на момичето със солетите и шумящата торба. После момчето нещо изпсува, после й каза нещо на ухо, но то се чу от всички наоколо. След това тя отново бръкна в чантата, където търсеше отново нещо. И пак с това “Охъъъ”.

Пак след кратка суматоха оттам извади мокри кърпички и ги подаде на момчето. Момчето започна да се почиства и да си бърше ръцете с тях, а момичето продължаваше да си хруска. Продължаваше да го прави с такова удоволствие, наслада и апетит, че най-естественото нещо, което човек можеше да си помисли, е, че наистина е рекламно лице на тази марка солети.

Най-странното е, че хората до тях изобщо не реагираха на всичко това. Или поне така го усетих. Явно го приемаха за нещо нормално и естествено. Само един човек, който беше близо до авангардната двойка, стана и отиде на задните редове, където за негово голямо щастие имаше свободни места.

Признавам си, колкото и естетиката на представлението да беше близка до мен, колкото и актьорите да бяха прекрасни, колкото и режисьорският почерк да беше ярък и пленителен, аз много повече съзерцавах действията на момичето и момчето. А и просто нямаше как.

Сега ще трябва пак да ходя да гледам пиесата. Дано втория път имам късмет.