Новоразкрити писма на поетесата хвърлят различна светлина върху въпроса защо се самоубива

Силвия Плат е жертва на домашно насилие, твърди самата тя в непоказвани досега лични писма до нейната терапевтка. Писателката разкрива, че съпругът й Тед Хюз я биел и заявявал, че предпочита да е мъртва, съобщава в. “Гардиън”. Тези разкрития хвърлят нова светлина върху въпроса защо Плат се самоубива. 

Кореспонденцията датира от 18 февруари 1960-а до 4 февруари 1963 г., като последното писмо е само седмица преди самоубийството на писателката. Всички са адресирани до д-р Рут Барнхаус – терапевтката на Плат, която тя започва да посещава още след първия си опит за самоубийство. Писателката прави точно три такива, но за съжаление последния път не успяват да я спасят навреме.

Първият й опит и предшестващият го нервен срив са описани в знаменития й роман “Стъкленият похлупак”. Тогава тя взема приспивателни и се скрива в мазето. Дълго я търсят, но все пак успяват да я открият навреме и да я върнат към живота. Точно десет години по-късно тя се опитва да се погуби в катастрофа, завива рязко с голяма скорост и се забива в мантинелата, но оцелява по чудо. Третия път се задушава с газ. На разсъмване приготвя закуска на децата си, плътно затваря вратата и прозорците на кухнята и пъха глава в газовата печка. Години наред изследователи на живота й се питат защо писателката е проявявала такава суицидна страст и дали наистина е искала да умре, или просто поведението й е било вик за помощ. 

Заражда се нова теория, след като антиквар пусна в продажба за 875 000 долара цяло досие за Плат, събирано от известната феминистка Хариет Розенщайн. В продължение на години тя събира документи с цел да напише книга за Плат. В досието освен писмата до терапевтката се съдържат също документи от медицински прегледи на писателката, записки от сеанси с д-р Барнхаус и различни лични бележки. Най-ценни са писмата, в които Плат разкрива тайните за последните години от живота си. В тях се оплаква на бившата си терапевтка, с която поддържа приятелски отношения, че съпругът й изпадал в жестоки кризи и я биел. В едно от най-стряскащите признания Силвия не крие дори, че той я е пребил жестоко, когато е била бременна за втори път, и следствие на това тя прави спонтанен аборт. В друго писмо разказва как непрекъснато й повтаря, че ще е много по-щастлив, ако тя наистина умре, а в трето споделя болката, която изпитва, когато разкрива изневярата му с тяхната близка приятелка Ася Уевил.

Всъщност тези писма може да се сметнат за доказателство за теорията, мъчеща много от почитателите на Плат, убедени, че Хюз носи вина за смъртта й. Още приживе той многократно е обвиняван от нейни последователки феминистки, като най-крайните дори неведнъж прекъсват лекциите и четенията му с викове “Убиец!”. Даже гробът на писателката става обект на набезите им. На надгробния камък името й по настояване на Тед е изписано като Силвия Плат-Хюз, но след това фамилията на поета е заличена от последователите й, за да остане само Силвия Плат.

Писмата обаче са остро приети от наследниците на Хюз. Те завеждат съдебно дело и принуждават документите да бъдат изтеглени от продажба. И въпреки че издатели веднага проявяват интерес за издаването им като книга, то все още е под въпрос. Официално бе пуснато и становище от фондация “Тед Хюз”, ръководена от неговата вдовица Каръл Хюз. Тя се жени за поета седем години след самоубийството на Силвия и двамата остават заедно до смъртта му. Според нея обвиненията на Плат са “пълна измислица, абсурдни и шокиращи за всеки, който е познавал Тед”. Вдовицата на писателя е изключително засегната от твърденията, че той е малтретирал Силвия Плат, и ги определя като “родени от човек с огромно въображение, под влиянието на сериозни емоционални проблеми”. (От 37-а стр.)

Остава все пак въпросът къде изчезват дневниците на Плат, описващи последните години от живота й. Писателката е известна с това, че води детайлни записки за всекидневието си още откакто става на 11 години. След смъртта й обаче Хюз твърди, че бележниците от последните години са се загубили. По-късно признава, че той сам е унищожил някои, но само за да предпази децата си от допълнителна травма. Дали обаче това не е било начин да съхрани себе си и да не бъде обвинен, че е предизвикал смъртта на Плат, остава въпрос без отговор.

Според друга теория самата писателка е използвала опитите си за самоубийство единствено с цел за привличане на внимание. Според изследователи на живота й тя не е искала реално да умре, а да покаже на близките си, че страда, да изиграе ролята на жертва, която сама е приела. Някои от почитателите й обаче са обидени от подобни теории, но все пак специалисти изтъкват, че тя винаги сякаш си оставя шанс за спасение. Изследователи изтъкват, че когато прави третия си опит за самоубийство, тя избира час от деня, когато очаква да я посетят близки. И преди да пусне газта, оставя на видно място бележка с номера на лекаря си. Това се смята за ясно доказателство, че и този път Плат се е надявала да бъде спасена. Но поради фатално стечение на обстоятелствата я откриват прекалено късно. И това е краят на една наистина забележителна жена.

Тя публикува първите си стихове, когато е само на девет години. Всички са толкова впечатлени от това дете чудо, че го смятат за вундеркинд. Когато става студентка, списание “Мадмоазел” й посвещава цял брой, определяйки я като “надеждата на американската литература”. По-късно печели престижната стипендия “Фулбрайт”, за да учи в Кеймбридж. Във Великобритания среща Тед Хюз и двамата стават известни като “един от най-известните и деструктивни бракове в историята на литературата”.

В “Лейди Лазар” Плат пише:

“Да умираш

е изкуство като всичко друго,

владея го до съвършенство.

Владея го, така че да не изпитате блаженство.

Владея го, така че то да е реално.

Предполагам, бихте казали, това е моето призвание.

Достатъчно лесно е да го направя в килия.

Достатъчно лесно е да го направя и да застина.

Това е театралното

завръщане посред бял ден

на същото място, към същото щастие и същия

радостен възглас…”

(Превод Петя Глеридис, LiterNet)

Според трета теория Плат страда от т.нар. писателска лудост, която обсебва великите автори, карайки ги да заличат границите на реалното и фикцията и да станат жертва на собствените си фантазии. “Хората с творчески професии се отнасят към тъй наречената група с висок суициден риск. Това се обяснява с оголените им нерви, с особената им емоционална незащитеност и още – с опасната кощунственост на избрания от тях занаят”, твърди в своя задълбочен труд “Писателят и самоубийството” Григорий Чхартишвили. Руският изследовател, който започва научно търсене години преди самият той да се наложи като един от най-изявените съвременни руски писатели под псевдонима Борис Акунин, създава едно от най-задълбочените проучвания върху феномена на суицида сред пишещите. Той твърди: “Американската писателка и поетеса Силвия Плат е използвала суицидната ситуация като средство за борба с настъпващото безумие.

В знаменития си роман “Стъкленият похлупак” тя в детайли описва един от пристъпите на заболяването с опит за самоубийство и последващото оздравяване. Кризата се появява веднъж на всеки десет години, всеки път преднамерено поставяйки живота си под заплаха, но в същото време оставяйки и шанс за спасение, Плат “мамела” безумието. Избягвайки смъртта, тя преминавала към ново раждане и нова творческа фаза. (…) Безумието на пишещия човек – това е съвършено различен вид лудост. Много е лесно от една измислена реалност, литературната, да се пренесеш в друга, още по-илюзорна – психологичната. При това в болната глава на писателя всичките три реалности се преплитат в едно объркано кълбо, така че и на нас, читателите, ни е трудно да се оправим къде тук е истината, къде художествената измислица, и къде – бълнуването.”

“Скоро, скоро плътта,

която гробът погълна, ще бъде

у дома на мен,

а аз една усмихваща се жена.

Само на трийсет.

И като котките имам девет пъти да умирам.

Този е НОМЕР ТРИ.”

(“Лейди Лазар”, превод Петя Глеридис)