Радостно е, че мечтите й предизвикват възторг.

Писмото на седемгодишната Валя Симеонова до директора на АГ “Шейново” д-р Румен Велев, в което моли да бъде назначена за неонатолог в болницата, когато порасне, е нещо, което не може да се подмине.

“Г-н директор, моля да ме назначите за неонатолог, когато порасна и завърша за доктор, защото сега съм още първокласник. В детската градина ме наказаха, защото госпожата не вярваше, че има неонатолози, а само педиатри.”

И още Валя Симеонова разказва, че иска да има свой кабинет, в който всяко бебе да се смее. Това дори не е за коментар, а само за радост. Радост, че все още в тази държава могат да се случат подобни неща, че има такива мечти. Че не всичко е пошло и грозно. Да, това писмо може да звучи леко наивно, но в цялата си същност е прекрасно.

И в тези редове могат да се открият и притчи, и сентенции, и всички онези неща, които днес просто ни липсват. Но най-вълшебното в него е, че след като го прочетеш, си казваш: Не всичко тук е загубено, не всичко е менте и лъжа и в тази държава утре ще живеят едни хора, които ще те карат да се усмихваш. Ще го кажа с цялата патетика, която може да излезе от думите. Такива като това момиче трябва много да се пазят и обгрижват. Тя е ценност в тези времена. Тя е оазис в тинята.

Преди време от страниците на вестника споделих за една моя среща с ученици. Първото и последното нещо, от което се интересуваха, беше колко пари ще получават, когато станат големи.

Или как ще “цепят” парите. Това бяха единствените им стремежи, взорове, бъдещи упования. Да, живеем в материален и корпоративен свят, но когато той напълно те обземе и напълни всичките ти процепи, тогава е страшно. Тук, при това момиче, в това писмо е събрана цялата контра. Или казано по друг начин, животът на човек първо започва с мечти, с красота, с движения сред едни други пространства.

Това е истинското, това е естественото. И така е нормално да бъде. Няма да коментирам, че госпожата в детската градина не знае, че има неонатолози, защото изобщо не ме учудва.

Тук всичко е възможно. Бих споделил и нещо друго, много, много по-важно. Едно такова писмо наистина може да те накара да не отиваш към някой терминал или ако си някъде из света, просто да се върнеш и да изживееш живота си в родината си. Да не псуваш всичко тук наляво и надясно и да повярваш, че има два-три грама надежда. Че може всичко да е с главата надолу, но някой ден то може да бъде различно. Това малко ли е!

Пиша много разхвърляно, но единствено и само от вълнение. Още нещо, което ме усмихва около това писмо на малката Валя до директора на АГ “Шейново”. Мрежата кипна и е толкова много споделяно, че това също е за радост.

Откак пиша за вестника, никога не съм получавал повече обаждания да споделя нещо за това момиче и писмото й. Никога досега не ми се беше случвало да виждам толкова много хора, заровени в телефоните си, да го четат и препрочитат.

А някои - през сълзи. И всичко това приемам като послание и знак, или поне така ми се иска, че има светлина, че ще има добри дни за всички ни. Че просто имаме нужда да се огледаме в подобни неща като това писмо и да усетим къде се намираме, кои сме по-точно. И за какво живеем изобщо.

Браво на АГ “Шейново”, че разпространи думите на Валя! Прекрасно и велико е, че това се случва тук, в България. И наистина в това писмо има толкова много красота на фона на всичко, което е около нас. Дано това момиче оцелее, дано такива като нея опазим, а не стъпчем с калните обувки.

Ако го направим точно за такива като това момиче, това ще значи единствено и само светлина. А ние болезнено и абстинентно се нуждаем от нея. И днес, и утре.