Да преброим птиците, които

още не са избягали от нас

Хареса ми идеята на Българското дружество за защита на птиците за десет минути всеки от нас да преброи врабчетата около себе си. Мисията на тази кампания

е да оцени

състоянието на трите най-често срещани вида

- домашно, полско и испанско. Според защитниците на птиците врабчетата в България са намалели с една трета и след двайсет-трийсет години изобщо няма да ги има.

Замислих се обаче и за нещо друго: че това преброяване може да се приеме и като една голяма метафора на живота ни. Като нещо, което можем да обобщим за самите себе си. Или просто за десет минути да се замислим колко сме лоши, объркани, тъжни, усмихнати... И това необходимо ли е? Така ли трябва да бъде?

През броенето на врабчетата можем да помислим за други неща.

Колко замърсихме

въздуха около нас,

но не само с газове, комини, трафици, а и с интриги, подлост, лакомия, пренасищане, егоизъм и подобни неща. И колко много свикнахме с всичко това, че вече изобщо не ни прави впечатление и го смятаме за нещо нормално и естествено.

А врабчетата вероятно си тръгват и заради това. Защото въздухът около нас е пълен с тези микроби, пренаситен е с тях и вече няма чист въздух. И те, врабците, просто протестират.

През броенето на врабчета можем да се замислим и за още нещо. Не преминава ли половината ни живот в броенето на пари, акции, апартаменти, вили? И така ли трябва да бъде?

Това броене не стана

ли малко в повече?

Не ни ли прави малко безсмислени тук? И затова ли сме се родили? И не може ли да се поуспокоим, да потърсим себе си някъде другаде? И това не замърсява ли въздуха около нас, не го ли пълни със сажди, слуз и други гадости? И как тогава да живеят врабчета тук, как да гнездят?

В тези десет минути можем да преброим и приятелите си - хората, които ни обичат, пазят. Но можем и враговете си. Можем да преброим колко от нас останаха тук, колко си тръгнаха и защо си тръгнаха. И така ли трябваше да стане. И това не е ли страшно. И докога така ще бъде.

Да преброим бюлетините на своята гордост,

достойнство, вик и несъгласие или пликовете с нашия страх и мълчание. И това в пликовете не е ли малко в повече. И не е ли това причината днес да сме на опашката на всякакви позитивни класации, но винаги начело на негативните.

Всъщност през тези десет минути можем да преброим всичко. И през тях да направим пълна,

тотална равносметка на пътя, който сме изминали

На нещата, които са останали зад нас.

Можем да преброим и размерите на сърцето, на мечтите ни, на надеждите ни. Стига да искаме. Стига да имаме желание. Стига да не го смятаме за нещо тъпо, излишно и срамно.

По̀ ретро ли е да си направим селфи на тези неща, отколкото на физиономиите си.

За да видим останаха ли изобщо надежди,

можем ли още да летим, да се реем в небето. Да пресичаме хоризонти. И ако са останали надежди, не ги ли вкарахме в урните на нашата безутешност и тъга. Не ги ли превърнахме в комикси, в миниатюри. Не ги ли обезчестихме със страшни глупости. Май да. Как тогава да останат врабчета тук? Как да бъдат при нас?

Ето за такива неща се замислих, когато разбрах за инициативата на Българското дружество за защита на птиците. И предполагам не само аз. А иначе,

нека ги преброим наистина Дали днес, утре или някога, просто да го направим. Да отделим тези десет минути от скъпоценния си живот.

Да пропуснем едно пазаруване или няколко мига от помпането във фитнес залата, от висенето в чалготеката и мола. Нищо няма да ни стане, ако го направим.

Нищо няма да загубим Просто ще преброим врабчетата, но и себе си. Просто трябва да си кажем, че ние сме врабчетата и тогава утре ще се събудим по-красиви, по-чисти и с няколко мига по-единствени.