Той поведе Турция към възход и сам унищожава всичко постигнато

Хиляди арести, репресии, подслушване, затвор за журналисти, цензура, заплахи. Турция се превръща в авторитарна държава, а Ердоган е диктатор.

Как стана това?

В предговор към книгата на известната турска писателка Асли Ердоган (не е роднина с президента) “Дори и мълчанието не ни принадлежи” лидерът на германската Зелена партия Джем Йоздемир се опитва да обясни този процес.

Той нарича успеха му “въстанието на черните турци” и обяснява това понятие. Всъщност разделението на “бели” и “черни” турци не е въведено от Ердоган, но благодарение на него то се превърна в политическа категория. Под “бели турци” се разбират онези турци, които са светски настроени, образовани, проевропейски ориентирани, които стоят зад модерната турска република в смисъла, даден ѝ от Ататюрк.

Обявявайки се сам за “черен”, Ердоган бръкна едновременно в две големи рани на съвременна Турция: изолацията на консервативните мюсюлмани и на кюрдите.

Светска Турция десетилетия наред изолираше от обществения живот тези две групи. Икономиката ѝ се развиваше главно в триъгълника Истанбул - Измир - Анкара, а политиката бе изцяло в ръцете на така наречените бели турци.

Неразвитата икономически Анадола не само нямаше достъп до модерната турска образователна система и политика, но дори и към отворената глобална икономика. Тази огромна област се превърна в губещ от глобализацията и модернизацията на Турция, пише Йоздемир.

Това започва да се променя лека-полека през 80-те години на миналия век при управлението на Тургут Йозал, който първо е премиер, а после и президент на страната.

Йозал либерализира икономиката и я отваря към света. В рамките на няколко години в Анадола израстват големи икономически центрове като Кония и Гайзентеп.

Анадолските турци забогатяват и се превръщат в нов икономически елит. Техните дъщери имат възможност да следват, но им забраняват да влизат в университетите със забрадки. Изходът за тях е да носят перуки или просто да отидат да учат в чужбина.

Ердоган и управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) се възползват умело от тези противопоставяния.

Днешният президент осъзнава, че с двете теми – конфликта с кюрдите и свободата да се практикува ислямът, печели точки дори и сред “белите турци”.

ПСР не дава предложения за решенията на тези конфликти, но въпреки това се превръща в говорител на “потиснатите черни турци”. Но големите си успехи Ердоган печели с ангажирането си по социални въпроси. Глобализацията на икономиката е тегоба за най-необразованите в турското общество.

И докато през 1970 г. 70% от турското население живеят в селата, днес почти 80% от турците обитават големи градове. Немалка част обаче са принудени да живеят в мизерни крайградски гета, а те и селяните не получават нищо от икономическия възход на родината си.

Именно към тях се обръща Ердоган.

През 2002 г. основаната от Ердоган година по-рано ПСР печели изборите и партията започва да праща пакети с най-належащи продукти и въглища за отопление на избирателите си. Правителството на Ердоган си поставя за цел членството на Турция в ЕС.

Поради това са предприети много законодателни промени, в това число и отмяната на смъртното наказание и снемане на забраната за употреба на кюрдски език.

Правителството отваря и реформира здравеопазването и образованието и провежда изключително успешна програма за построяване на жилища за най-нуждаещите се.

Първоначално политиката на Ердоган и ПСР буди огромни надежди дори и сред кюрдите. Дори и когато на политическата карта се появява прокюрдската Народна демократическа партия, в населените с кюрди области ПСР продължава да печели по 70% от гласовете.

Кюрдите гласуват най-вече заради надеждата за прекратяване на гражданската война, която докъм онзи момент е отнела живота на 30 000 души.

Първоначално това наистина се случва – обявено е примирие, а през 2011 г. турското правителство дори сяда на масата за преговори с ПКК в Осло.

Пак при Ердоган Турция започва преговори с ЕС през 2005 г. и провежда толкова сериозни политически реформи, че привлича вниманието на САЩ и Европа.

За Турция започва да се говори като за страна - модел за модерна мюсюлманска държава. Арабските интелектуалци виждат в нея “извор на вдъхновение”.

Този възход на Турция продължава чак до 2011 г. Тогава започва началото на края на европейския сън на турците и на турската мечта на Запада.

Всъщност основите на Турция, които виждаме днес, се полагат с референдума за промени в конституцията от 2010 г., с който се приема ограничаване на властта на военните и даване на повече власт на правителството върху съдебната система.

На следващата година на изборите Ердоган печели властта за трети път с почти 50% от гласовете. Започва метаморфозата му в диктатор.

Днес, шест години по-късно, от политическите и културните постижения от управлението на ПСР не е останало почти нищо.

Страната е в рецесия. БВП на човек се върна на нивата от 2007 г., мирният процес с кюрдите е история.

Турция води война. Кюрдските провинции никога до този момент не са били подлагани на такива масивни атаки и не са преживявали такива разрушения, както през последната година.

Репресиите срещу интелектуалци, журналисти, военни, кюрди са толкова драстични, че не може да не се говори за диктатура. Извънредно положение, правителствени кризи, обвинения в корупция, неуспял военен преврат, задържане на опозиционни лидери – това е днес политическият живот в страната.

На 16 април Ердоган ще проведе следващия референдум за промяна в конституцията, с която цели да се превърне окончателно в самодържец с власт, каквато преди него са имали османските султани. Защо едно правителство, което 10 г. провежда безспорно успешна политика, внезапно зави на 180 градуса и самоунищожи всичко онова, което постигна?

Убедително и всеобхватно обяснение на този феномен все още липсва, признава Йоздемир.

Много хора твърдят, че Ердоган винаги е бил ислямист и първите години на власт само тактически е укрепвал мощта си. Но ако това отговаря на истината, защо той удари проислямското движение на Гюлен точно тогава, когато обяви новата си политика?

Но пък, от друга страна, вероятно Ердоган наистина е разтълкувал Арабската пролет като ислямски ренесанс, а не като опит за демократизиране. Ислямски ренесанс, в който той иска да играе особено важна роля.