Да ходим на стадиона без значение какви са резултатите

Нищо няма да му се получи на националния ни футболен отбор, ако няма публика. Лошите резултати през последните години са и следствие и на това.

Имам чувството, че в последно време съвсем го забравихме и все едно няма нищо общо с нас. И гледаме на него като някакво бездомно коте, което ни се мотае в краката и само ни пречи. Толкова много глупости ни се случиха във всички области на живота, но сякаш цялата злоба и недоволство си изкарахме върху него.

А всъщност това е Отборът. Това е българският футбол. Това сме си ние. Така си го конструирахме във времето, така го проектирахме. Сега е мачът с Холандия, после и с други. Нека най-накрая да напълним този стадион, а не “Васил Левски” да е кух и празен и да мирише на безвремие.

Няма национален отбор, които играе пред по-малко публика от нашия. Срам! Няма по-тъжна гледка да гледаш футболистите ни пред 500 души, и вероятно половината с пропуски. Срам! И още - няма нещо по-тъпо да си анализатор в хола с кюфтета и вино, вместо да се вдигнеш, да сложиш един шал на врата и да си там, на стадиона.

Живеем във времена, в които за утре нищо не се знае. Според последни проучвания утре може съвсем да ни няма на картата. Водим всички класации по всички глупости, включително и по реализирани самоубийства.

Остават ни много малко места, в които може да се преброим и едно от тях е там, на стадиона. На националния. Нека не гледаме на футбола единствено и само като на спорт, като на победа или загуба.

Нека се опитаме да го видим в максималния му обем. Във всичките му движения, линии и посоки. Той е нещо много по-голямо от 3:0 или 5:2.

Под резултата, под тревата има толкова много неща, които могат да се видят, усетят и анализират, особено когато става дума за национален отбор. Особено когато става дума за нашата чест и достойнство, за нашата гордост.

Да, отборът ни в момента е в криза. Да, не можем да се класираме никъде. Да, нещата са на ръба на всичко. Но и не може, и не е честно да правим сравнения с минали времена и непрекъснато да живеем в ретроспекции.

Това ни изяжда и ни хвърля в тъча. Надявам се да не говоря нито патетично, нито високо. Просто искам да кажа: да се върнем на стадиона, това е отборът на тази страна.

Дори и да пада, дори никъде повече да не се класира - да сме там. Това е някакво малко задължение към всички нас. Това е част от нашето движение във времето.

Ако не сме там, значи сме се предали, значи сме легнали, значи всичките ни копнежи и мечти са били менте. Значи само говорим по форуми и мрежи като пълни анонимници. Значи нямаме имена и ЕГН.

Стига само сме плюли този отбор, стига само сме имали претенции и дотам. Това си е нашият отбор. Това сме ние. Нека и ние направим нещо. Нека се опитаме да помогнем. А единственият и най-естествен начин е да отидем на стадиона. Нищо повече. Това толкова ли е много, толкова ли е страшно, толкова ли боли?

Толкова ли би отнело от безценното ни време? Естествено, че не.

Имам усещането, особено сега, когато сме в избори, когато оставаме все по-малко тук, когато въздухът е мръсен и твърд, че има много малко неща, в които можем да бъдем заедно. В които можем искрено да се прегърнем. В които можем да бъдем над суетата, над времето. А между тях е футболът, между тях е мачът с Холандия и с другите след това.

И още нещо. Имам чувството, че нищо няма да ни се получи, ако продължаваме да се правим на ударени, когато играе националният ни отбор. Да се правим, че все едно няма такова нещо. Само да псуваме и да говорим колко велики са румънците например, а ние колко сме задръстени и нещастни.

Така ни се случи, че има няколко места на този свят, в които можем да кажем и заявим кои сме. Едно от тях е националният стадион. Нека бъдем там, когато е необходимо.