Бушува Първата световна война. След първоначалните успехи Русия понася тежки поражения. Броят на убитите войници и офицери достига 2,5 млн. души. В страната се шири глада, инфлацията достига 400%, липсват стоки от първа необходимост. В началото на февруари 1917 г. избухва стачка в Путиловския завод, в който работят близо 40 хил. души. След това стачката обхваща и други предприятия в Петербург.

Правителството изпраща войска срещу стачкуващите, възникват въоръжени стълкновения. Председателят на Думата – Родзенко, пише на царя, който по това време се намира в главната квартира в Могильов, че положението става неудържимо. Царят се връща в столицата с претекста, че децата му са болни. Там, под натиска на командващите армиите, на 2 март обявява абдикация, а за свой заместник поставя брат си – великия княз Михаил, но той отказва да се възкачи на престола.

Създава се първото републиканско правителство начело с княз Георги Лвов, който скоро е заменен от Александър Керенски. В правителството влизат либерали и социалисти. То обаче не владее положението. Засилва се влиянието на петербургския съвет на работниците и войниците, оглавяван от меншевика Николай Чхеидзе.

Докато правителството обявява, че Русия ще продължи участието си във войната до победен край, малката тогава партия на Ленин иска незабавен мир През август главнокомандващият армията генерал Лавър Корнилов прави опит да завземе властта, но е разгромен от намиращите се в Петроград войници.

На 1 септември Русия официално е обявена за република, но двувластието в нея продължава, като непрекъснато намалява авторитета на правителството, а се увеличава влиянието на съветите на работническите, войнишките и селските депутати, в които все повече се засилват позициите на болшевиките.

Фронтът продължава да се разпада и Русия е заплашена от тотално поражение. Това продължава до 25 октомври, когато избухва революция и властта в Петербург е завзета от партията на Ленин. Руската буржоазна република просъществува де факто 9 месеца, а де юре – само два.

Съдбите на българските генерали на руска служба. В края на XIX и началото на XX в. много българи са генерали в руската армия. И за тях повратните събития пез 1917 г. стават решаващи за съдбата им. Някои от тях, като Константин Кесяков, Стефан Златарски и Иван Кишелски умират преди това, други, като Христо Койчев и Богдан Славов се самоубиват, защото не могат да изберат позиция при новите условия, трети, като Иван Сарафов и Георги Тодоров, предпочитат да преминат в запаса, като смятат, че по този начин запазват неутралитет.

Има и такива обаче, които мъжествено и доблестно, както се подобава на военните, избират на коя страна да застанат. Генерал Георги Силяновски остава верен на клетвата си към императора и до абдикирането на монарха му служи вярно.

Героят от Сръбско-българската война, смелият защитник на Видинската крепост -генерал Атанас Бендерев, командва корпус в армията на Врангел, а след това е довереник на добралите се до България офицери и войници на Деникин.

Една от най-трагичните съдби е тази на генерал Радко Димитриев

Героят от Балканската война е активен руски генерал през Първата световна война. Отначало командваната от него армия бележи редица успехи, но през 1916 г., след няколко поражения, е изпратен в запаса. Заминава на лечение в Южна Русия, но там е взет за заложник и е разстрелян заедно с още 100 генерали и офицери. Има и такива българи-генерали в руската армия, които приемат идеите на болшевиките и преминават на тяхна страна. Най-известен сред тях е Симеон Ванков. Той достига до високи военни постове и е един от стратезите на бъдещата Червена армия по отношение на нейното въоръжаване и начините на водене на настъпателен и отбранителен бой.

Петър Груев пък взима непосредствено участие в Октомврийската революция и затова е повишен в длъжност и звание. Павел Стаев също служи в Червената армия. Марин Енчевич известно време се колебае на коя страна да застане, но когато е арестуван от ЧК, приема да съдейства и става преподавател във Военната академия.

Има основание да се смята, че в руската царска армия са действали и други българи-генерали, но тяхната съдба не е известна.

Побратимяването на фронта. То започва още през 1916 г. и това е едно от свидетелствата, че армията, която се смята за основен стълб на императорската власт, започва да се разлага. Принос в това отношение имат и победите на българските войници над руските в Добруджа, тъй като те безспорно активизират последвалите ги февруарски събития.

Двете страни обаче продължават да воюват една срещу друга. Изтича третата година от Първата световна война, но тя продължава да бушува. Румъния е капитулирала и българските войски са изпратени на северната й граниица с Русия.

Създава се фронта при река Серет, от двата бряга на която са разположени български и руски военни части. Бойни действия обаче не се водят, наишите и руснаците са се окопали на своите позиции и по-голямата им грижа е да се предпазят от лютия студ, както и да се грижат за прехраната си, защото снабдяването е недостатъчно и нередовно.

Не само не водят военни действия, но и нещо повече – войниците от двете страни започват да се побратимяват въпреки забраната на офицерите. Така идва светлият християнски празник Коледа и побратимилите се войници при завоя на река Серет решават да го отпразнуват заедно. Уговарят се да се срещнат в околностите на близкото село, където има складове за селскостопанска продукция, но те отдавна са изпразнени от интендантите, които се грижат за изхранването на войската.

За Коледа все пак нещо е доставено както на българските, така и на руските войници и те решават да си направят обща трапеза. Това обаче стига до знанието на офицерите, които издават заповед никой да не напуска окопите, защото ще бъде обявен за дезертьор и изправен пред военен съд.

Един от офицерите обаче – запасният подпоручик Миладин Стаменов, е на друго мнение, той подкрепя войнишката инициатива. Уговаря се да бъде дежурен офицер в нощта срещу Коледа и на смрачаване докладва, че по данни на нашите разузнавачи по всяка вероятност руснаците се готвят да предприемат настъпление. Затова предлага незабавно от наша страна да се предприеме контраофанзива, като се овладее селото, което се намира на неутрална територия.

Предложението му е прието и на командирите на роти е заповядано да овладеят селото, поради което те повеждат войниците към него. Това е съгласувано с руския войнишки комитет и братушките също се придвижват към селото. Срещат се, както е уговорено, при складовете. И от двете страни офицерите заповядват “Огън!”, но войниците не стрелят. Те се прегръщат и си честитят празника. Влизат в най-големия склад и започват да вадят от торбите кой каквото е донесъл.

Офицерите са стъписани, но войниците и тях ги отвеждат в склада, където от празни сандъци са направени импровизирани маси, а от други – столове. Нашите вадят шишета с ракия, а руснаците – с водка и взаимно се черпят. В полунощ полковите свещеници отслужват тържествена литургия. Писват гайди и българите са хващат на мъжко хоро. След това под звуците на хармониката руснаците пеят и играят частушки. В паузите се вдигат тостове и всички пожелават войната да свърши по-скоро. Само един руски офицер се опитва да вдигне тосг “За царя и за победата!”, но е посрещнат с дюдюкане и за наказание го карат да пее, защото има хубав глас.

Привлечени от музиката и виковете, плахо идват хора от селото и като разбират, че се празнува Коледа, донасят от оскъдните си запаси кой каквото има и също се присъединяват към тържеството. Празникът продължава до разсъмване и след края му българи и руснаци се отправят към позициите си.

За да се оправдае придвижването на нашата част, командирът на полка изпраща донесение до Главното командване, че е проведена успешна операция за овладяването на село Георлена, поради което му е изказана благодарност. Дописка за това се появява във вестник “Мир”. Трагикомичното в случая е, че почти същото прави и командирът на руския полк, който докладва, че е превзето село Матор, на него също е изказана благодарност. Това, както и информация за “успешната операция” на командваната от него част, е оповестено във вестник “Петербургские новости”. Така и двамата полковници са обявени едва ли не за герои и са предложени за награждаване с ордени. За войниците и за другите офицери обаче остава за цял живот споменът, че са отпразнували една мирна, незабравима коледна нощ. А побратимяванията продължават с пълна сила и през 1917 г.

Чудната история за спасения руски престолонаследник

Както е известно, на 18 юли 1917 г. намиращото се в Ипатиевата къща в Екатеринобург императорско семейство е разтреляно заедно с обслужващите го лица - лекар, ординарец (полковник), камериерка (дворянка), готвач. Тогава се случва нещо много интересно. Първите изстрели срещу дъщерите на императора отскачат от тях и войниците започват да мислят, че някаква могъща сила ги пази. Едва след смъртта им откриват, че под роклите им са зашити брилянти и други скъпоценни камъни, които са ги предпазили от първите куршуми. Те били на стойност 1 млрд. рубли. Телата на убитите са хвърлени в яма, горени с бензин и покрити с пръст. Не е поставен нито кръст, нито какъвто и да е друг знак, че там има заровени хора. Прието е да се смята, че с този акт е сложен край на императорската фамилия на Николай ІІ и на цялата Романова династия, царувала в Русия повече от 300 години.

Не така обаче смятат живеещите в село Габарево, Казанлъшко. Там през 1922 г. пристига доктор Пьотър Алексеев, а скоро след това – жена на име Нора и бившият войник Митрофан. Малко след тях идват едно момче на име Алексей, което е на около 8 г., и сестра му – Анастасия, на 12 г. Никой от тях не е много общителен, но от откъслечните им разговори местните хора узнават, че преди това са били в Турция, където са избягали от болшевиките в Русия. Та наемат къща на два етажа и всички живеят в нея. Не работят нищо, но явно имат средства да плащат наема за къщата и да живеят добре. Всички говорят руски, а някои от тях и френски. Постепенно в село Гъбарево започва да се утвърждава мнението, че заселилите се в него руснаци не са обикновени хора.

Когато местният свещеник разказва, че синът на император Николай ІІ се казва Алексей, а една от дъщерите му – Анастасия, почти всеки селянин от Гъбарево вече смята, че това са царските деца. Това, че дошлата в селото млада рускиня се нарича госпожа Елеонора Крюгер, според всички е, за да остане анонимна за евентуалните си врагове. Местният свещениик на службите произнася името на император Николай ІІ редом с българския цар Борис ІІІ, с което иска да покаже, че в селото му живеят неговите деца – княз Алексей и княгиня Анастасия. Впечатлението се засилва и от обстоятелството, че наетата за прислужница в дома на руснаците разказва, че е виждала как г-жа Крюгер се обкичва със златна огърлица, обсипана със скъпоценни камъни и се оглежда с нея в огледалото, която после грижливо прибира в метална кутия и я скрива някъде. Смятаният за руския престолонаследник Алексей умира през 1930 г., а Елеонора, която за всички е сестра му – княгиня Анастасия, през 1954 г.

Къде още се появяват жени с името Анастасия, които се представят за дъщери на император Николай II, четете в хартиеното издание на "168 часа".