От анархист Христо Несторов става комунист и капитан от милицията, а накрая бил убит като горянин.

Кой е първият партизанин в България? Във всички справочници се сочи за такъв Иван Йорданов Козарев, минал в нелегалност на 7 февруари 1941 г. Само че една година по-рано, през януари 1940 г., излиза в Балкана Христо Димитров Несторов.

Тогава защо комунистите скриха истината? Обяснението е съвсем простичко. Този човек има силно чувство за справедливост. Не може да се примири и да търпи комунистическата диктатура.

Не само се обявява срещу нея, а става горянин и като такъв е разстрелян на 24 март 1954 г. Христо Несторов е роден на 3 март 1903 г. в с. Габаре, Казанлъшко. Той е третият по ред син от четирите деца на джелепина Димитър Несторов. Христо загубва баща си твърде малък - като ученик в прогимназията.

Районът Габарево, Търничене, Павел баня по онова време е средище на анархизма. Почти всички умни, начетени и уважавани младежи се увличат от него. Не прави изключение и Христо Несторов. Той се запознава с живота и творчеството на най-видните анархисти: Прудон, Бакунин, Кропоткин.

Верен на анархизма, той отказва да постъпи в армията през 1922 г. Скрива се в Ракитово и там почва работа. Взема участие в похода към Пловдив. Залавян, съден, затварян и освобождаван от 1923 до 1940 г., той прекарва цели 12 години по затворите: Пловдивски, Врачански, Пазарджишки, Старозагорски.

Легенди се разказват за някои случаи от живота на Щако от този период. Например в Осетеново. То е най-западното село в Казанлъшка околия. Кръчмата пълна. Влиза войник. На една маса са седнали двама стражари, черпят се и си приказват как ще хванат Щако и ще вземат наградата. Войникът разкопчава шинела си и блесват два пистолета. "Аз съм Щако!" - казва той.

Всички онемяват и замръзват.  Щако купува каквото му трябва, излиза и си заминава необезпокояван от никого.

При нов опит за арест през януари 1940 г. минава в нелегалност. За главата му е определена сума от 50 000 лева, но не се намира никой, който да го предаде. За него се носят легенди и във всяко село има закрилници и ятаци. А при образуването на Голямоселската чета той става неин командир. Акциите, които Щако (това е партизанското му име, но го наричат още Ицата, Страхил, Ганчо и Богдан) провежда с четата, винаги са успешни и безкръвни.

Но през лятото на 1944 г. Щако влиза в конфликт с ръководството на партизанския отряд по две причини: заради безсмислените показни наказателни акции и пред него е поставен въпросът да стане партиен член - иначе ще бъде ликвидиран.

На 9 септември 1944 г. влиза в родното Габарево. Неговите съселяни го носят на ръце. От околийския център пристигат специално пратени хора да го проагитират да стане член на БКП. Отказва. Арестуват го и го повеждат към Средна гора за разстрел. Но в Павел баня другарят му Дончо Караиванов и други анархисти се намесват и го спасяват.

Арестуват го за втори път. Съгласява се да стане член на БКП. Дават му офицерски чин в милицията и дори го назначават за комендант на Западния казанлъшки район.

Той се мъчи да въведе справедлив ред и да спре ненужните издевателства и убийства. Разбира, че в Габарево пияни комунисти натоварили две каруци с "народни врагове" - преди всичко интелигенцията на селото, и ги повели на разстрел. Несторов застига каруците, връща ги и освобождава хората. Той, анархистът, безбожник, спасява от явна смърт и двама свещеници: Христо Керанов от Търничене и Христо Няголов от Габарево. Те и двамата в своите дневници от онова време го определят като "честен борец за социална правда".

Отец Няголов той отървал от каруцата с водените на разстрел, а спасяването на другия свещеник станало по-късно.

Една нощ след 9 септември 1944 г. арестували поп Христо от Търничене и го докарали в Габарево. Щако го разпитал и разбрал, че няма вина. Още повече той го познавал от по-рано, както познавал и четирите му деца. За да го спаси, затворил го в габаревската джамия.

Новоизлюпеният милиционер от Габарево Спас Караиванов, ударил няколко ракии, разбил вратата на джамията, завел свещеника на гробището, заповядал му да легне в един гроб и казал: "Прочети си молитвата!" и стрелял няколко пъти.

Щако, който бдял да не се извършват злочинства, решил да провери какво става със свещеника. По пътя срещнал Спас Караиванов, който му заявил: "Ликвидирах попа!" Щако отишъл на посоченото място и за радост намерил свещеника жив и здрав, а след това го предал на брат му да го заведе в Търничене.

По това време Христо Несторов става семеен. На 3 октомври 1946 г. му се ражда дъщеричка, на която дава звучното име Горяна. Оттогава и до ден днешен се спори тя ли дава името на горяните, или те нейното.

Интересно е как става запознанството му със съпругата. Щако е комендант на района - всесилен. Докарват му от Казанлък много оръжие. Щако нарежда то да бъде складирано в една свободна стая на училището. В момента няма учебни занятия и то е пусто.

Директорката разбира и връхлетява върху му: "Кой ти разреши да внасяш оръжие в училището? Веднага да го махаш оттук! Докато то е в училището, аз няма да позволя децата да ходят на училище!" Точно тази орлица, която за малко щяла да му ражда дъщеря, да му издере очите, става негова съпруга на която той дава звучното име Горяна.

Само каква бляскава перспектива се открива пред него - първи партизанин в България, капитан от милицията, възходяща кариера, материално благополучие за него, семейството му, братята му и всички негови близки!

Отказва се от БКП, напуска милицията и с най-близкия си приятел Тотьо Бакалов правят дъскорезница в Лешница. Никакви уговорки и молби от страна на семейство, братя, близки не могат да помогнат. Още по-малко увещанията, обещанията и заплахите от партията. Накрая

Околийският комитет възлага на С. Караиванов да го ликвидира. И двата опита са несполучливи. През лятото на 1948 г. получава покана да се яви в ЦК на БКП. Той разбира уловката и през турската граница напуска България. Озовава се в Италия. Две години е в различни лагери. През 1950 г. полулегално пристига във Франция и веднага се заема с организирането на група за пряка борба с болшевишката диктатура в България.

През 1953 г. със съмишлениците си Дончо Караиванов и Мильо Иванов са прехвърлени с парашути в района на Патарешка поляна. Групата прави землянка в Средна гора и използва зимния период за подготовка, та след раззеленяване на гората да започне истинската борба.

Комунистите са разтревожени. Те добре познават качествата на Несторов и обаянието, с което се ползва сред населението от района. Вдигат се войсковите поделения на МВР чак от Софийско - на повече от 200 км, под предлог, че правят маневри. Вдигнати са на крак и милицията, и всички партийни членове от Казанлък и района. На населението се съобщава да не излиза в Средна гора, защото войската ще провежда стрелби.

Прочистването започва в 10,20 ч. на 24 март 1954 г., като първите два кордона са войници, а третият след тях - от милицията и партийните членове. От доклада на ген. майор Гилин пред колегиума на МВР научаваме: "Към 15 часа благодарение на умелите действия на лейт. Ж.Я.П. и редник Ц.А. от Николаево, съчетано с правилно използване на разискни кучета, бе ликвидиран главатарят на групата."

Христо Несторов се жертва за своите другари, защото той остава да поддържа огъня, за да може те да се спасят. Това успяват да сторят Дончо и Емилия Караиванови, които "пробиват блокадния рубеж на участъка на 3 полк". Продължават живота си във Франция.

Мильо Казака е смъртно ранен. За него се полагат огромни грижи с цел да бъде вербуван. Отказва. Осъден е на 20 години. Предлага му се помилване срещу сътрудничество. Още по-категоричен отказ. Делото се преразглежда и Мильо е осъден на смърт.

На 20 октомври 2006 г. е монтирана паметна плоча в двора на къщата на Христо Несторов, за да остане вечно жив, да се помнят и повтарят думите му: "Стигни полета на духа!"

Само че някому това пречи. Плочата на няколко пъти е чупена и възстановявана. Как е сега? Има ли я, няма ли я - не знам.