Щом ги има, има и надежда

Инициативата “Достойните българи” е най-добрият коректив за времето ни.

Прекрасно е, че я има и че през нея всеки може да се огледа. Да направи равносметка на живота си, да види къде се намира в пространството. Да издълбае във фибрите си лични послания към бъдещето.

Живеем в такива времена, че без подобни корективи съвсем ще се затлачим в гадното, омразата, отрицанието.

Съвсем ще изтлеем сред безсмислен бит и суета.

Съвсем ще се разпаднем в делничното и сивото.

Но през тях, през тези българи, през техните малки и големи подвизи ние, останалите, все пак вдишваме друг въздух. И вероятно пак през тях утре ще се гледаме по-усмихнати по улиците, ще се поздравяваме, ще бъдем по-учтиви и съпричастни един към друг.

Ще се обичаме повече. Убеден съм в това. Ето по тази причина приемам тази инициатива повече от всичко друго като коректив и като преграда срещу всички неща, които ни спъват в нормалното ни, естествено движение напред.

Когато прочетеш тези истории, опиташ да ги съпреживееш доколкото е възможно да ги бродираш някъде в мозъка или сърцето си, няма как и ти да не се промениш, няма как самият ти да не станеш по-добър, по-красив и, разбира се, по-благороден. Да се опиташ и самият ти да направиш някакъв подобен жест някъде, където и да се намираш, какъвто и да си, който и да си.

Когато всеки от нас се опита да го направи, да го сътвори, тогава повече от ясно е, че тук, в тази държава, животът ще тече по различен начин и България ще бъде прекрасно място за живеене.

А не както е сега – все по-пуста и празна, изправена пред жесток демографски срив, почти изчезваща от картата.

Но тези истории на тези достойни българи ни казват и още нещо: че все пак ни има, че ние живеем тук, че не сме хванали първия самолет, че колкото всичко да е трудно, все пак някак оцеляваме.

Може да се издигаме и да падаме, да вървим и да се спъваме, но все пак ни има с нашите имена, тревоги, мечти. А щом все още мечтаем, значи не всичко е загубено.

Не всичко е изтърбушено, не всичко е само за псуване и хейтване. И че има надежда, а в момента ние всички се нуждаем точно от това. Единствено и само от това - от надежда във всичките й форми и обеми.

И как няма да се нуждаем от надежда, когато утре тук няма да има лекари, учители, инженери, защото всеки е тръгнал да търси по-добри дни някъде из света? Когато предпочита там да бъде втора, трета ръка, вместо да живее тук, в родината си.

Но когато прочетеш историите на тези достойни българи, когато ги разпространиш в организма си, когато леко преместят сърцето ти вдясно, разбираш, че я има. Че може да е всичко много, много зле и много мрачно, но има и някаква светлина.

Има нещо, което те кара да си кажеш: ще опитам пак, още веднъж, ще повярвам, ще се опитам и аз да полетя нагоре в съзнанието си, в мислите си.

Ще се опитам да приема този свят от другата му, по-чистата, по-красивата му страна. Ще се опитам и аз да направя, да съградя нещо тук, да оставя нещо след себе си.

И няма да се предавам.

Някакви, уж много прости неща, но все по-трудни за тук. Някакви съвсем естествени неща, но все по-неестествени за тук.

Такива празнично-тъжни мисли нахлуха в мен, когато прочетох за тези достойни българи, за нещата, които са направили. Така преведох техните истории за себе си, така ги вкарах в съзнанието си, в делника си, в дишането си. И ми подействаха като някакво пречистване от суети и дребни страсти.

Подействаха ми като някакво хапче за оптимизъм, но и като абсолютен коректив изобщо на живота ми, на цялостното ми присъствие тук.