На всеки вот се предлага нова стока, сякаш вместо депутати си купуваме нови дрехи от последната колекция

До днес в Гърция се спазва старото правило на църквата - ако някой иска да стане свещеник, първо хората в селото трябва да го одобрят.

Разбира се, че трябва да бъде и ръкоположен, да получи благодатта от Бога, но това тайнство не е достатъчно за службата му. Важното е хората да го приемат, да го искат за свой духовник.

И така би трябвало да е навсякъде в православните страни, но в България не е.

Защото няма достатъчно свещеници, не стигат. И затова църквата взема когото има, не когото трябва.

При депутатите е същото, но по точно обратната причина. Би трябвало народните представители да са именно това - хора, които представляват народа.

Първо да имат одобрението на хората, за да може да са им представители.

А после да ги сложат в списъците с кандидати, това велико тайнство на партиите, което при късмет ще ги ръкоположи в парламента.

Обаче в действителност най-напред влизаш в листите, после си търсиш народ, където са те спуснали. А дали ставаш за народен представител, е друга тема, но щом тайнството с регистрацията в ЦИК е станало, значи ставаш, няма проблем.

И двете дейности са призвание, не професия. Можеш да си добър професионалист и в църквата, и в парламента, но ако не вярваш в Бога или в демокрацията, ще си лицемер и на двете места.

Защото да служиш на някого, означава да вярваш в смисъла на това служение.

Иначе се превръщаш в мошеник, някой, който лъже хората, че им служи и помага, а гледа единствено собствената си изгода.

И понеже е призвание, обикновено се проявява при тези, които го имат. Влече те, интересуваш се от вяра или политика, занимаваш се с това.

Ако говорим за кандидат-депутати, това трябва да са хора, които вече правят политика, които вече са били в партии, където са решавали проблеми на обществото и държавата. Защото Народното събрание е краят, последната инстанция, където служиш, това е църквата на политиката.

Там превръщаш своето призвание и умения в закони, които управляват живота на всички други. Не е тренировъчен лагер, нито драмсъставът към читалището. Парламент е, решаваш съдби и правиш държава.

И както казах, за разлика от недостига на свещеници, кандидатите за депутати са в изобилие. Църквата няма достатъчно служители, но партиите разполагат с безкраен списък от мераклии. И тогава, вместо да ги одобряват хората, партиите ги вземат по свои съображения. Обикновено те са простички - да са популярни, да са богати (за да могат да си платят изборите) и да са верни на шефовете. Както забелязвате, за призвание или за служба на хората не става дума в тези критерии. Изискванията са в интерес на партийните шефове, не в интерес на избирателите.

Не всички депутати са попаднали в листите по този начин.

Има и много, които работят за своите избиратели в района, които бавно и усърдно развиват своите умения на политици, които стигат до парламента наистина по заслуги, не с парашут.

Смята се обаче, че те са скучни и стари лица, а политиката в България стана моден подиум, конкурс за плеймейтки.

На всеки вот се предлага нова стока, сякаш вместо депутати си купуваме нови дрехи, от последната колекция. Сякаш някой, който пее и танцува по сцените, е свръхчаровен политик, без да е казал и дума за политика през живота си.

Без да е заел позиция по обществена тема, без да е предложил решение на поне един важен проблем за хората.

В гръцкото село хората ходят на църква, защото свещеникът е техен, те му вярват. В българското - не, не им харесва попът, не бил свестен. Не можели да ги привлекат в храма.

Добре, де, ако поповете са малко, то политиците на всички избори се удвояват, все по-шантави излизат. Те ли ви харесват?