Зад щанда те гледат лошо, защото мразят работата си

В квартала, в който живея, преди няколко месеца се появи нов магазин за плодове и зеленчуци. Тогава си казах, че този човек, който го отваря, трябва да е чисто луд. Причината е проста - съвсем наблизо има няколко подобни, има вериги, има и пазар, въобще - жестока конкуренция.

Още в първите дни може би от някакво любопитство реших да си купя нещо дребно и просто да разгледам. Неголям, спретнат, с всичко необходимо, цените - съвсем нормални, но по-високи от цените на пазара и във веригите, което е съвсем естествено.

Заговорих се с продавача. Питах го, пак с нескрито любопитство, не се ли притеснява той и собственикът, че около него е пълно с подобни магазини, че на пазара и по веригите цените са два пъти по-ниски, ако не и повече? И въобще, няма ли да фалира много бързо?

Продавачът, който вече ми е добър познат, каза, че не се притеснява, знае всичко и ще се справи. Каза ми още, че и обслужването е важно, не само цените.

Пожелах му успех и си тръгнах съвсем невярващ, че това ще се случи. На следващия ден пак отидох да купя нещо дребно. Пред мен пазаруваше жена. Видях и чух как разговаря с нея, как й обяснява за някакъв сорт домати, после за нещо друго, което тя тръгна да купува, и всичко това - с уважение към клиента, направо с любов. Но и със самоуважение към работата си.

Оттогава станах постоянен клиент на този малък магазин, и не само аз.

Днес, няколко месеца след появяването му, магазинът си има вече постоянни клиенти и много хора от квартала пазаруват само там. Явно им е липсвало това отношение. Казано по друг начин - този човек просто отвя жестоката конкуренция.

Не пресилвам, защото когато до теб продават на съвсем други цени, когато на метри от теб има подобни, а стоката не се различава толкова много, това си е страшна конкуренция. И какво се оказва?

Че ако правиш нещата както трябва, ако се усмихваш малко повече на света, на хората, на себе си, ако разбираш и обичаш това, което работиш, нещата се получават. В конкретния случай дори можеш и да печелиш.

Разказвам всичко това и го смятам за много важно, защото днес огромен процент от нас работят нещо, което не обичат, което не харесват и в много случаи направо мразят.

В този, същия квартал има магазини, в които никога няма да вляза по тази причина. Няма как да им стана клиент. Жената, която продава хляб, предпочита да си свърши разговора по телефона и евентуално тогава да те обслужи.

В един друг зеленчуков магазин телевизорът работи до дупка и трябва да викаш с все сила, за да осъществиш някакъв контакт с продавача. В трети магазин за хранителни стоки жената зад щанда гледа винаги толкова лошо и страшно, че се панираш и съвсем забравяш дали си купуваш месо, сирене или друго.

Разбирам, че всеки трябва да изкарва прехраната си. Разбирам, че за всеки някаква заплата е важна. Но не разбирам защо, когато си избрал да започнеш някаква работа - в случая продавач, трябва толкова много да ти личи, че мразиш това, което правиш. Или, като се казва, никой не иска да си с обноски на английски аристократ, а само малко уважение и към себе си, и към околните.

Връщам се към моя добър познат. И ще го кажа така: хора като него ми дават надежда, че тук може да се живее. Да, трудно, понякога болезнено, но може. През хора като него - представител на една от най-упадъчните професии в България според последните статистики, се вижда светлина.

Ако всички в тази държава вършеха нещата по същия начин, без значение професия, обществен статус, министри или работници, щяхме да сме доста по-добре във всичко.

И още нещо. Явно излъчваме много лоша енергия помежду си, навсякъде в пространството и когато срещнем подобни хора като моя познат - продавача, сякаш някой ни е ударил с мокър парцал. А най-логично и естествено е да бъде точно обратното.