Свещената професия трябва да се върне сред най-престижните.

Прочетох, че 3000 учители преподават, без да имат ценз за педагози. И още, че поради липса на кадри 5500 пенсионирани учители продължават да преподават.

Казва го Янка Такева - председател на Синдиката на българските учители. Уж някаква малка статистика, но от нея в главата ти могат да нахлуят мисли, мисли… И да те заболи. Най-важното и вероятно баналното - в България никой не иска да бъде учител.

Всеки иска да бъде всичко друго, но не и това. Професията е напълно девалвирала, обезценена, бих казал - направо тъжно.

Да си учител тук и сега, от много време е някакъв срам. Така излиза.

Има поне сто други занимания над учителската професия, които се смятат за по-успешни. Имам усещането, че да бъдеш учител тук днес, се смята за нещо по-ниско от това да бъдеш козметик, маникюрист, фризьор, продавач в будка за цигари и алкохол или в магазин за 1 лев и да не изреждам още.

Не подценявам работещите на подобни места, но не мога да го спестя и да не го кажа, защото това е истината. Голата и неприятна истина. Не знам в кого трябва да се търси вината за това, но най-вероятно във всички нас.

През всичките тези години сякаш се правихме на ударени, когато статутът на “даскала” ставаше все по-малък и крехък, все по-безличен и тъжен. Сякаш наблюдавахме неговата агония с наслада. Забравихме какво му дължим. Присъствието му ни беше безинтересно и скучно. И как няма, когато героите на деня бяха съвсем други. И продължават да бъдат.

Герои, които вместо да те възпитават в някакви дори и елементарни ценности и добродетели, издигнаха в култ простащината и тарикатщината, анцузите и джапанките. Опитаха се да направят от мозъците ни прогнили стафиди. От душите ни - нещо подобно. И когато някой скачаше и не се съгласяваше с това, смяташе се, че е ретро, демоде и по-добре да се гръмне.

Ето по тази причина много наши сънародници си взеха багажа и се махнаха от България. Не можаха да издържат на това унижение. А тези хора, в много отношения, са цвета на нацията. Но вече ги няма тук. Няма и да се върнат. Вече са от други нации.

И как на този фон българският учител да съществува? Как да се развива и расте?

Как към него да има уважение, любов, да не говоря изобщо за признателност, защото ще стана смешен. На каква база да стъпи? И как искаме тогава учителската професия да бъде уважавана и обичана? Да е някъде в сърцата ни. Няма начин.

Тук изобщо не искам да говоря за пари и заплати, не че са без значение и не че не са унизителни и жалки. Но другото, което споменах по-горе, ми се струва по-важно, по-обемно. От него започват и свършват нещата. Преди парите и заплатите стоят едни други работи, които продължаваме да се правим, че не забелязваме.

И сега да се върна на статистиката, цитирана от госпожа Такева. Какво ще стане, когато тези 5500 пенсионирани учители, които в момента преподават, съвсем скоро приключат педагогическата си кариера? А това е естествен процес и ще се случи.

Откъде ще се намерят 5500 учители, като тук не слагам тези 3000, които са бе ценз, за да се запълни дупката? Ще се внасят отнякъде или? Не знам. И още един въпрос, който изскача веднага. Колко ли учители в активна възраст сменят тази професия с друга поради различни причини - финансови, морални, етични. Според мен броят им е твърде голям и болезнен.

За финал само да кажа, колкото и банално, изтъркано, ретро и демоде да звучи - нищо, ама нищо няма да се получи, ако не върнем тази свещена професия там, където й е мястото. А мястото й е сред най-престижните и уважавани. Най!

И колкото повече се правим на ударени и само си говорим за това, толкова нищо няма да се случва. Толкова повече ще си вървим надолу, надолу… Без значение, че сме във всякакви съюзи. Или пък че икономиката ни върви нагоре.