Такива жестове са коректив, но и контраст на деня.

Млад шофьор започна да регулира движението на кръстовището на столичните булеварди “Сливница” и “Константин Величков” на 7 февруари в 8 часа сутринта. Тази случка е нещо, което не се забравя. И не трябва.

След като спрелите светофари блокират движението и стотици автомобили се оказват в “тапа”, изведнъж едно момче излиза от колата си, пуска аварийни и в дъжда започва да оправя нещата.

Не знам дали това е малък подвиг, но съм повече от сигурен, че всички ние тук се нуждаем от подобни примери. Нуждаем се от цветни петна на фона на сивото, на подобни викове на фона на тишината.

Най-великото в тази сутрешна софийска история е, че всеки може да вземе, да откъсне нещо от нея. И да се замисли за себе си. Да направи свой личен, вътрешен анализ. Къде си, защо си, има ли те? И ако го направи, да се опита да се издигне с няколко сантиметра нагоре. Защото не може и не трябва да изживееш живота си единствено и само като наблюдател, като човек, вдигнал краката си на дивана. Не може непрекъснато всеки и всички да са ти виновни, а ти само да псуваш и да хейтваш. Не може да не си направил нито една прекрасна лудост в живота си, а пък да искаш животът ти да е прекрасен.

Не може непрекъснато да си наведен и анонимен. И не е ли дошло времето да направиш нещо различно, което ще обърне някакви представи за самия теб?

Ето, такива мисли се стовариха у мен след тази история на кръстовището. И още - че ако всеки от нас вземе нещата малко повече в свои ръце, ако бъде малко по-мислещ, малко по-несъгласяващ се с глупостите, гадостите, тарикатщината, тук със сигурност ще стане по-хубаво място. Тук наистина усмивката ще бъде малко повече. А ние точно от това имаме нужда. Болезнена нужда.

Историята с кръстовището казва и още нещо. Естествено продължение на горните думи е, че имаме необходимост от подобни жестове и реакции, защото са прекрасен коректив, но и контраст на деня и времето. Те просто го изследват по един друг, различен начин, от който се нуждаем.

И си мисля, че точно такива герои ни трябват и в образованието, и в здравеопазването, и в икономиката - навсякъде. Такива, които ще излязат на “кръстовището” и каквото и да е задръстването, каквито и да са дъждът, снегът, вятърът, бурите, светкавиците, гръмотевиците, те ще регулират, ще пречистят, ще изчистят.

Просто ще отпушат. Защото ние, или голяма част от нас, сме непрекъснато в някаква тапа или тунел без изход и светлина, в някакво безкрайно задръстване. И не можем да излезем на магистралата и да “полетим”. Най-хубавото обаче е, че след случката на 7 февруари всеки от нас може да си каже, или поне би било много хубаво:

“Аз мога да бъда този. Аз. Какво ми пречи да бъда, защо да не бъда?” И колкото повече “аза” се съберат тук, колкото повече регулировчици има тук, колкото повече подобни души искат да излязат на магистралата, толкова по-добре. И толкова повече животът ще придобие смисъл и ясни очертания, толкова повече самите ние ще се харесваме.

Ето по тези причини съм повече от сигурен, че “7 февруари, 8 часът и едно оживено софийско кръстовище” са важен миг в новата българска история. И ако може по-дълго тази история да се помни, ще е прекрасно.

По никакъв начин не мисля, че има патетика в тези думи. Дори обратното. Точно такива мигове ни определят и създават, разпадат ни и ни издигат. Карат ни да се отдалечим малко от дребните неща. Карат ни да повярваме, че можем да полетим и да станем с няколко сантиметра по-високи. И да докоснем мечтите си.

Знам, че всичко казано дотук звучи малко по-метафорично, утопично и доста далеч от конкретиката на събитието. Но аз наистина го почувствах точно така. С цялата си душа.