На 30 януари 2017 г. на 106-годишна възраст в Мюнхен почина Брунхилде Помзел, секретарката на прословутия нацистки министър на пропагандата Йозеф Гьобелс. Преди 3 години възрастната дама предизвиква сензация със спомените си от времето на Третия райх.

Тогава излиза 113-минутния документален филм “Германски живот”, посветен на нея, в който тя прави някои сериозни разкрития за нацисткия режим. Същевременно в него в поредица от интервюта бившата секретарка до последно отрича да е знаела за зверствата, извършвани от нацистите.

Родената на 11 януари 1911 г. в Берлин Помзел беше един от последните оцелели членове на най-интимния екип в нацистката йерархия. Тя става известна чак през 2011 г., когато дава няколко интервюта за известни германски и чужди издания. Но истинска популярност

добива на

105-годишна възраст

след премиерата в Нион, Швейцария, на кинотворбата, обхващаща най-интересното от общо 30 часа интервюта с нея направени през 2016 г.

“Тя беше просто една възрастна жена, много слаба, но все още се интересуваше много от международна политика”, каза Кристиан Крьонес - един от режисьорите на филма, който присъства на 106-ия й рожден ден по-рано тази година.

Режисьорите на филма описват още Помзел като “много интелигентна и симпатична” и я хвалят за честността й.

“Тя не показа

фалшиво разкаяние,

което твърде често се случва със свидетели от този период. Брунхилде Помзел винаги беше автентична и достоверна”, се казва в изявление, написано от тях по повод кончината й.

Все пак биографията й е прекалено интересна, за да бъде събрана в няколко часа.

Разказва за себе си, че е била възпитавана от баща си, ветеран от Първата световна война, в дух на послушание, който бил вселил дори чрез бой у нея “онова пруско чувство за дълг”, казва тя във филма.

Тя работи за Гьобелс от 1942 г. до падането на Берлин през 1945 г. “Това беше моята съдба. Кой има контрол над съдбата си? Особено във времена на такъв катаклизъм", казва за назначението си и влизането в нацистката партия Помзел.

Сред хилядите документи, които преминават бюрото й, бившата секретарка си спомня за досието на Софи Шол, лидер на антинацисткото съпротивително движение “Бяла роза”. Шол е екзекутирана за измяна през 1943 г. след разпространението на антивоенни листовки в университета в Мюнхен.

“Беше ми казано от един от специалните помощници на Гьобелс да

го сложа в сейфа и да не

го отварям и разглеждам”

- споделя тя за досието. - Не го направих и бях доста доволна, че той ми има доверие и че чувството ми за чест е по-силно от любопитството ми да отворя тази папка.”

Подобно на личната секретарка на Хитлер Труди Юнге и Помзел настоява, че през цялото време е била в неведение за нацистките зверства по време на войната. Тя твърди, че е научила за холокоста,

който тя нарича просто “въпроса с евреите”,

чак след като е освободена от лагера.

“Не съм човек, който се съпротивлява - казва тя във филма по този повод. - Не бих посмяла да кажа: Не, не мога да направя това! Аз съм един от страхливците. А и не съм правила нищо друго в кабинета на Гьобелс, освен да пиша на машината. Е, добре, много малко понякога... Ние не знаехме нищо за еврейския геноцид. Иначе знаехме, че съществува Бухенвалд, бяхме чували за лагера и че евреите отиват там. Самата аз бях свидетел на депортирането на евреи от Берлин, но сред колегите се говореше, че с евреите ще населят земите на изток, които са били изоставени от бежанци.Така или иначе обаче,

не се чувствам

виновна за нищо,

освен ако нямате намерение да обвините цялото германско население за факта, че такова правителство е дошло на власт”, споделя още тя приживе.

“Не знам дали има Бог, но дявол - със сигурност!

А справедливост не съществува изобщо”,

добавя тя зловещо.

“ Хората, които днес казват, че биха направили всичко, за да помогнат на тези бедни, преследвани евреи ... аз наистина им вярвам, че са искрени. Но те не биха го направили в действителност тогава. Цялата страна беше като под някакъв похлупак. Всички ние сме били в един огромен концентрационен лагер.”

А пред “Гардиън” тя допълва по въпроса за газовите камери и крематориумите:

“Знам, че в днешно време никой няма да ми повярва - всеки си мисли, че сме знаели всичко.

Но ние не знаехме нищо. Всичко беше добре пазена тайна.

Повярвахме го по-късно, защото изглеждаше напълно възможно.”

В края на април 1945 г., когато съветските войски достигат сърцето на Берлин и става ясно, че войната е окончателно загубена, Помзел и другите служители заедно със съпругата на Гьобелс Магда и децата й се укриват в така наречения “Vorbunker” под канцлерството на Райха. В същото време Хитлер е бил в по-дълбок "Фюрербункер" и повечето от най-приближените му като Гьобелс, Гьоринг, Химлер, Рибентроп, Борман и Шпеер се присъединяват към него, за да му кажат горчиво сбогом.

“Имах чувството, че нещо в мен е умряло”, спомня си Помзел.

“Опитахме се да си осигурим достатъчно алкохол.

Той ни беше жизненонеобходим, за да се запази вцепенението, в което бяхме изпаднали."

По-късно повечето обитатели на бункера на Хитлер бягат - поединично и на малки групи. Някои успешно, а други са убити или заловени от руснаците. Хитлер и определеният за негов наследник Гьобелс обаче остават. На 30 април, спомня си бившата секретарка, Гюнтер Швагерман, сътрудник на Гьобелс, казал на персонала, че Хитлер и Ева Браун са се самоубили след брачна церемония.

Ден по-късно същият служител съобщава, че и Гьобелс е сложил край на живота си.

“Ние го попитахме:“И жена му ли?” "Да." "Ама и децата също?" Той потвърдил. Помзел често виждала децата в офиса

развълнувани да посещават баща си по време на работа.

Те си играят с пишещата й машина, учтиви са, винаги се ръкуват.

“Ние онемяхме”, спомня си тя.

По-късно разследващите установяват, че Гьобелс е наредил на един зъболекар да упои децата му с морфин. А най-чудовищното е, че докато невръстните деца - петте дъщери и единият им син, са били в безсъзнание, лично майка им, фанатичката Магда Гьобелс, подпомагана от личния си лекар, изсипва ампули

с цианид в устата им.

Помзел и колегите й от персонала правят голям бял флаг от чувалите за храна в бункера и се предават на руснаците. На разпитите тя признава за работата си в Министерството на пропагандата и е изпратена за 5 години в съветски затворнически лагери. На практика тя вижда отблизо концлагерите, за които твърди до последно, че не е знаела, тъй като затворите, в които е интернирана, са преустроените бивши концлагери на територията на Германия - Бухенвалд, Хохеншьонхаузен и Заксенхаузен.

След затвора фрау Помзел отново работи като секретарка, но този път на директора на държавното радио в Берлин. По-късно заедно с него е командирована в Мюнхен. Пенсионира се на 60-годишна възраст през 1971 г.

Никога не се е

женила и няма деца.

Въпреки че държи на това, че няма за какво да се разкайва и извинява, не липсват и противоречия между това, което възрастната дама разказва в интервютата за вестници и репликите й във филма, в който явно се старае да омаловажи връзките си с ръководството на Третия райх.

Така например пред печатните медии тя казва, че е член на Националсоциалистическата партия още от идването на Хитлер на власт през 1933 г., докато в документалната лента твърди, че се е присъединила към нея едва през 1942 г.

В края на януари 1933 г. Брунхилде работи като помощник в кантората на известния адвокат евреин Хуго Голдберг. Разбира се, тя не казва на шефа си, че е била с ликуващите тълпи, които приветстват новия канцлер - антисемита Хитлер, на Бранденбургската врата.

“Бях прекалено добродушна и не вярвах, че той ще извърши това с бедните евреи...”, споделя тя за първоначалното си очарование от фюрера.

През 1933 г. благодарение на приятел нацист Помзел получава работа в новинарския отдел на радиостанцията в Берлин. Девет години по-късно се присъединява към Министерството на пропагандата и работи в преддверието пред офиса на Гьобелс, който е точно срещу Райх канцлерството на Хитлер.

Въпреки че е дребен, с маникюр и накуцващ с десния крак, който е деформиран,

за шефа на Помзел се носи славата на прочут женкар.

Той е обожаван и от Хитлер още от средата на 20-те години на ХХ век.

Гьобелс си спечелва благоволението, като организира грандиозни факелни шествия, партийни митинги в Нюрнберг, както и нацистките агитатори с кафяви ризи, които разбиват еврейските предприятия и нападат евреи по улиците. Фанатик по природа, той води и дневник, като диктува до 85 страници на ден, за да се транскрибира от секретарката му и висши довереници като Вернер Науман, например, които обработват чувствителни материали.

Секретарката си спомня и как веднъж е била поканена на вечеря във вилата на Гьобелс. Седяла до шефа си, а той като добър разказвач забавлявал цялата маса.

“Ако бях филмова звезда, той вероятно щеше да ме заслепи с чара си,” - разказва тя. -

Но той дори не ме попита дали ми харесва там

или дали имам роднини, които се бият на фронта.” (Двама от тримата й братя загиват в битка.) Той не продума изобщо с мен дори и една дума."

И в офиса той бил формален и недостъпен. Тя казва, че нейните задължения включвали единствено диктовка и набиране на машинописни текстове. Писала е и доклади,

които занижават

нацистките жертви и преувеличават изнасилвания на германските жени

от войниците на Червената армия. Но отрича да е имала достъп до информация за нацистките военни престъпления.

Понякога си спомня с умиление за страшния си шеф. Описва го като изтънчен мъж, с добри маниери, винаги облечен елегантно и с добре прилепнали костюми:

“Полагаше специални грижи за ръцете си ежедневно, но накуцваше и затова изпитвах леко съжаление към него. Може би беше и малко арогантен.”

Помзел разказва, че Гьобелс често бил дистанциран в личните си взаимоотношения,

но се разгорещявал

при публичните си изяви.

Така било и когато изнесъл прословутата си реч, озаглавена “Тотална война” в Берлинер Шпортпалас през февруари 1943 г., малко след германското поражение при Сталинград. “Той се промени напълно - спомня си Помзел, която е присъствала лично на събитието, - от изискан и елегантен човек се превърна в едно “бушуващо джудже”, което се опитва да повдигне морала на хората след тежката загуба.”

Напоследък бившата секретарка споделяла и разочарованието си от тогавашния си началник. Така според "Лондон индипендънт", който се позовава на германски вестник, тя заявила възмутено: "Никога няма да простя на Гьобелс за това, което причини на света, както и за факта, че той уби своите невинни деца."

Много след пенсионирането си през 2005 г. госпожа Помзел пътува от Мюнхен до Берлин специално за да посети Новия мемориал на холокоста. Там в информационния център, който съхранява имената на милиони евреи, убити по време на войната, тя пита и за нейна отдавна изчезнала приятелка еврейка.

"Отидох и ги попитах дали имат данни за Ева Льовентал. Един човек провери записите и установи, че тя е била депортирана в Аушвиц през ноември 1943 г. и е обявена за мъртва през 1945 г.", разказва тя за случката.