Светът стана зелен в памет на бразилския отбор

Тези дни вероятно и аз като много други не мога да изкарам сърцето си по-далече от това, което се случи с отбора на Чапакоензе.

По света и тук стават хиляди неща, но това сякаш те кара да стоиш безмълвен и непрекъснато да си повтаряш колко сме временни, раними, уязвими. Как има моменти, в които нищо не зависи от теб самия.

Предполагам, че след падането на самолета подобни мисли са минали през главите на милиони по света. Или по-точно - сигурен съм. Говоря за това и заради нещо друго. Веднага след трагедията, същата вечер, сякаш светът стана целият зелен.

Много емблематични сгради се осветиха с цветовете на фланелките на Чапекоензе и по този начин се изказа съпричастността и болката към близки, роднини, фенове.

Гледах внимателно кадрите и онемях от осветените стадиони, кули, обелиски и си казах, че по велико-тъжна инсталация не е правена досега. Или поне аз не помня. Казах си и още, че колкото и луд и в много отношения несправедлив да е този свят, доброто и смирението си остават базисни величини в повечето от нас. Сигурно така ще бъде, докато тази планета е жива.

После прочетох колко много отбори искат да помогнат на бразилския “Лестър” с пари, да преотстъпят безплатно футболисти, с друго, каквото могат. И се усмихнах. Защото да направиш подобни жестове, е много по-важно от всякакви купи, победи, класирания. Футболът наистина е една игра и нищо повече. Да, най-великата игра, но дотам.

Много добре си давам сметка, че това, което се случи, не може и не трябва да се коментира, невъзможно е. Но и си давам сметка, че през него съвсем естествено можеш да видиш времената, в които живеем. И по някакъв начин да ги определиш в съзнанието си.

Сега, след тази жестока трагедия, си мисля, че не всичко е загубено, че онези базисни неща винаги ще живеят, че колкото и да има сили, които искат да срутят, смачкат, разстрелят този свят, той ще оцелее. Дали празнично, дали не, но ще оцелее.

После гледах в мрежата как феновете на отбора се събраха на стадиона. Как изпяха песните си, как извикаха имената на футболистите, все едно са живи, как им ръкопляскаха, все едно някой от тях подава брилянтен пас или вкарва гол със задна ножица. И така ги изпратиха.

Мисля си, че всеки жив човек, мотаещ се по този свят, без значение дали е фен, дали не, трябва да види това. Да види най-тъжния, но и точно в този момент най-великия стадион на света в бразилското градче.

И някъде тук за пореден път в моя вече не тъй кратък живот разбрах какво е футболът. За пореден път си дадох сметка, че той е може би най-великата илюзия на този свят. Че през нея всеки може да намери своето място. Да доизмисли живота си. Да го доизгради. Да конструира. Че през тази велика игра можеш и да полетиш или да потънеш. Да се изкачиш или да паднеш.

Точно това усетих, когато видях лицата на феновете, сълзите им - големи като футболни топки. Но и разперените клубни шалове, все едно че отборът е на терена, побеждава и остават няколко секунди съдията да свири края.

После видях снимката пред бразилското посолство в София. Фенове бяха отишли, за да почетат Фелипе Машадо. Имаше закачени шалове. Имаше оставени послания. Имаше свещи и цветя.

И пак си казах: онези базисни величини никога няма да изчезнат. Ще ги има.

Те са заложени у нас, кодирани, инжектирани Лошото е, че се отключват много по-често след подобни неща, след подобни трагедии. А всъщност животът е всеки ден, светът е всеки ден, ние живите сме всеки ден. И те са ни необходими във всяка секунда, минута, час.

Такива мисли ме налетяха след всичко, което се случи с отбора на Чапекоензе и с Фелипе Машадо. И съм сигурен, че не само мен, а и милиони по света.