Тръгваш си очарован от изложбата на фотографката Ани Петрова.

Имам чувството, че тези дни в София се случи нещо много хубаво. В галерия “Стубел” фотографката Ани Петрова изложи 39 портрета на български художници. Някои от тях вече са отлетели нагоре, други са тук, между нас.

Разбрах, че първите потрети са отпреди двайсет години, правени са в различни ситуации, състояния, усещания.

Под портретите има и мисли на всеки художник. Или по-скоро размисли за времето, живота, смъртта, за вечните неща, които ни определят. Или казано по-поетично - онези копнежи, които идват, когато се спънеш в месечина или в облак. Искрено се развълнувах и отнесох в себе си, предполагам за дълго, това, което видях.

Не искам да изреждам имената на художниците не само за да не пропусна и да омаловажа някого, но портретите им наистина стоят като едно голямо платно в пространството. По никакъв начин не можеш да ги разделиш, да ги унифицираш. Те просто се допълват и изграждат едно цялостно състояние. А и няма нужда да го правиш.

Не е необходимо. Не знам защо и може би не трябва да търся обяснение, но видях и по-важното - усетих късовете време, в които сме живели през последните двайсет години.

През бръчките, през браздите по лицата, в усмивките или мълчанията изплуват толкова много неща, които всички сме преживели. Изплува сбъдването и несбъдването, което сме износвали в годините. Не знам дали това е била целта на авторката, но аз така го усетих.

Усетих още, а може би това е най-важното, че всички пор-трети са правени, изграждани с много специална любов, с някакъв нектар от нея, който е пропил тези фотографии. И може би точно затова човек може дълго да ги съзерцава, да ги преосмисля, да ги надгражда в себе си. Може би точно в тази любов се крие според мен и пълната хармония, която е постигнала Ани Петрова в изложбата си. Направо бих казал очарованието, от което всеки може да си вземе и да отнесе със себе си където поиска.

Още едно нещо искам да спомена. Не е задължително да познаваш лицата от портретите, изобщо не е задължително да си запознат с картините им.

Гледайки ги, те просто ти нашепват нещо и можеш да ги откриеш на момента.

С лицата си ти казват да бъдеш по-мъдър, по-свободен, по-единствен. И да не се разпадаш в това шантаво време, а да го пропътуваш с двойна доза свобода.

Тук отварям една скоба. Аз лично познавам голяма част от сниманите от Ани Петрова художници, някои от тях са и близки мои приятели и много добре знам какво им е коствало и коства да си артист, особено тук.

Какво трябва да преживееш, за да останеш ненакърним и да не ти режат крилете с ъглошлайф. Да останеш верен на отломките на душата си

Може би затова, когато пристъпих в галерията и разгледах лицата, се почувствах достатъчно горд не само че познавам много от тях, а и че тези артисти ги е имало и има тук и че не всичко е изгубено. И няма да бъде.

Мисля си, че това ехо, това чувство е водило и фотографката в пътуването, докато е правила портретите. Но дори и да не е така, това, че подобни мисли ти разбъркват мозъка, е прекрасно.

Разбрах, че Ани Петрова има идеи в близко или по-далечно бъдеще да покаже портрети на джаз музиканти, на артисти, изобщо на хора, които преминават през времето не само с обувки, защото от време на време политат.

Важно е това да се случи. Важно е поради същото, което малко по-горе споменах: че тук продължават да живеят артисти, които въпреки всичко и напук не са изхвърлили мечтите си в някоя разделна кофа за отпадъци.

Гледайки “Художникът в кадър”, си мисля, че ефектът върху зрителя ще е подобен. Не правя реклама, просто го казвам съвсем искрено: вижте тази изложба и съм сигурен, че ще остарявате с една идея по-красиво. А това изобщо не е малко.