Най-вероятно мюсюлманската реликва е открадната от българи

заради ювелирната кутийка

В средата на 1884 г. бележитият чешки историк Константин Иречек (1854-1918), популярен у нас с написаната от него още през 1875 г. "История на българите", предприема една 54-дневна научна обиколка из свободните български земи. През нея на 18 юни (по нов стил) 1884 г. вечерта той пристига в Ямбол.

Между обстойните му сведения за града и региона, заемащи 36 страници във фундаменталния му труд "Пътувания по България", откриваме и следната любопитна информация от 12 реда: "Когато руската войска обсадила Стара Загора и напредвала към Сливен, ямболските мохамедани избягали, но след битките при двете Загори скоро пак се върнали. Християните, които между това били обрали джамиите с килимите и свещниците, преди завръщането на турците набързо всичко пак окачили и прострели по местата им. Само косъмът от брадата на Пророка (сакал-и-шериф), пазен като голяма светиня в една малка кутийка в една джамия, не се намерил вече. Неговото изчезване тогава

поставило мнозина в опасност за живота

По-видните граждани оттук, между тях и старци в преклонна възраст, били интернирани в Болу, в Анадолия (стария витински Клавдиополис), и едва след войната (били) пуснати."

Описаното от Иречек ямболско събитие се е разиграло по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878). Вследствие на светкавичното преминаване в Южна България на Предния отряд, командван от ген. Гурко, който стига до Кермен, мюсюлманското население панически напуска Ямбол по посока към Одрин. Така през целия юли на 1877 г. единственият мюсюлманин в града е каймакаминът като официален представител на съвсем формалната вече османска власт. Реалната власт през този месец на "междуцарствие в Ямбол" е в ръцете на българите. Около 120 души от тях се въоръжават със складирани в конака пушки и създават нещо като сили за самозащита на населението начело с Илия Хаджигеоргачев и брата на обесения предната година ямболски апостол Георги Дражев-Ставри.

Ограбване на изоставените мохамедански къщи

през "междуцарствието" не е извършвано, но тъй като джамиите не са частни имоти, а обществени сгради, някои наши съграждани явно са сметнали за неосъдително и приемливо да "приватизират" по нещичко от вътрешната им украса. Така някой ямболец ще да се е сдобил и с косъма от Мохамедовата брада...

В исляма, съвсем естествено, като най-ценни реликви са почитани всички неща, свързани с основателя на тази религия. Като например неговите сандали, плащ, късче от дрехите му, чаша, копие, бастун (тояга), парчета от дървената му паничка, шило, автографи, зъб... Но за най-безценно богатство в мюсюлманския свят винаги са се смятали космите от брадата или от косата на Мохамед (той не е имал мустаци). Ето какво пишат през 1987 г. руските историци Арутюнов и Жуковска: "В ислямските страни тези косми са в такова голямо количество, че е трябвала специална богословска обосновка на това явление. И тя не закъсняла: оказва се, че

космите на Пророка

се удължават

и размножават от само себе си, така че от един косъм могат да се появят множество нови и това въобще не е чудо, а съвсем естествено явление, тъй като божественото съществуване на Пророка изобщо

не приключва

със смъртта му,

а продължава да се проявява по най-разнообразен, включително и по такъв начин."

А в края на 2002 г. един разградски ходжа разсъждава твърде оригинално, като заявява: "Трудно е да се докаже, че всички косми по джамиите в света са на нашия пророк. Но реално погледнато, е възможно много от тях да са истински. Мохамед е бил пророк 23 години, или 276 месеца. Подстригвал се е на 15 месеца. Ако предположим, че брадата му има 50 хил. косъма, за всички подстригвания това прави общо 27 милиона и 500 хиляди косъма."

За да бъдем пределно точни обаче, трябва да отбележим, че ходжата нещо бърка в сметките си и реално космите от брадата на Пророка би следвало да бъдат "едва" 920 хиляди... Та един от тях (с дължина един пръст) попада през юли 1877 г. в ръцете на някой ямболски българин. Едва ли самият косъм е бил целта на "приватизацията", а несъмнено кутийката, в която е съхраняван, защото тя явно е била бижутерийно ювелирно изделие...

Съвсем скоро обаче през Южна България се юрват ордите дивашки на Сюлейман Безумни.

Русите се оттеглят, без да са стигнали Ямбол, а тук се завръща избягалото мюсюлманско население. Което си търси косъма. Няма го обаче нито него, нито скъпоценната му кутийка.

Започват репресии,

които наистина не са кървави, но пък са излишно масови. Дори и каймакаминът на Ямбол получава присъда от 10 години заточение. На заточение са изпратени и множество видни ямболци, сред които са и двама бъдещи кметове на града – учителят Димитър Хаджииванов (1852-1929), пръв ямболски кмет след Освобождението, и Киро Икономов (1849-1885), кметувал през 1882-1884 г.

За място на заточението

османските власти

посочват гр. Болу

(може би в Диарбекир вече не е имало място за нови заточеници, особено пък след Априлското въстание предната 1876 г.) в малоазийския вилает Кастамуни. Болу е на около 150 км източно от Цариград и на 136 км северозападно от Анкара в плодородна, осеяна с множество села равнина.

Градът е на река Филиас, разположен е на 896 м надморска височина и е скътан между планините Ала-даг (откъм юг) и Чило-даг (откъм северозапад). В него се произвеждали вълнени и кожени изделия и вървяла добра търговия.

Джамиите били много,

тъй като голяма част от около 5-те хиляди жители били мохамедани. В градчето имало и арменска махала и нашите заточеници там без съмнение гледали да контактуват предимно с представителите на този наистина братски нам народ. Впрочем българската поговорка "Оплачи се на арменския поп!" си е със "заточенишки" произход, тъй като в местата за заточение невинаги е имало православен духовник, от когото да се търси помощ, но винаги се е намирал по някой арменски поп, който да се застъпи за осъдените българи. Едва ли е било по-различно и в Болу. Но арменският поп няма как да има тежестта на протестантските мисионери в Османската империя, зад които стои мощната Великобритания. Затова Киро Икономов, макар и да е попски син, започва от Болу да си кореспондира с познатия му от Ямбол протестантски мисионер (тогава учител в Самоков) Джон Хенри Хауз, от когото получава обещание за съдействие на ямболските заточеници. Съдействието на мисионера Хауз обаче е изпреварено от руската победа в началото на 1878 г., вследствие на която са амнистирани и ямболците, заточени в Болу.

А иначе градът Болу явно е бил направо "привилегировано" място за заточение. Например по време на борбата за независима от Цариградската патриаршия българска църква тук е заточен през 1861 г. митрополит Авксентий Велешки, съратник на Иларион Макариополски. Авксентий пристигнал в Болу след едно нещастие за градеца – наскоро била изгоряла арменската махала, състояща се от 120 къщи, и останалите без покрив се настанили в другите християнски къщи, които трябвало да подслонят по две семейства. На "почетния" заточеник Авксентий били предложени хубави конаци, но в турската махала, поради което той предпочел да се настани в една недоправена още къща, но в арменската махала, където впрочем живеели и шестима българи – абаджии от Пловдивско. Както личи от писмата на Авксентий до Иларион,

всичко в Болу било наред

– черешите били отлични, а ягоди, мляко, сирене, каймак имало в изобилие. Прясна риба имало колкото си щеш по 5 гроша оката (1 ока е 1,283 кг) (точно тогава – през 1861 г. – 5 гроша излиза 1 брой от вестника на Раковски "Дунавски лебед"), а ока месо струвала 100 пари (т.е. 2,5 гроша). Водата била хубава, имало и чудесни места за разходки, както и топли бани наблизо. Само ракията в Болу била лоша...

Ямболските заточеници стъпват на същото място 16 години след Авксентий и като отчетем, че в Ориента времето е спряло, най-вероятно и за тях условията са били аналогични. Още повече, че тези ямболци са били от заможни нагоре и като развържели кесиите си, са можели да си позволят и осигурят един направо "западняшки" стандарт в сравнение с жителите на Болу... Тези ямболци обаче са били и добри българи, на които и през ум не би им минала позорната мъдрост "Където ми е добре, там ми е родината!"... Затова те може би са си поживели не особено зле 7-8 месеца в Болу, но веднага след като Санстефанският мирен договор (3 март 1878 г.) им предоставя възможността за

връщане от заточение,

те си идват в изпепеления през януари 1878 г. свой роден и свиден Ямбол, за да го въздигнат в новите условия на вече свободна България. Специално Димитър Хаджииванов, възпитаник на Робърт колеж в Цариград, веднага е назначен за кмет на Ямбол, а през 80-те години на ХIХ век той превежда и обнародва за първи път цялостно творби на Виктор Юго, сред които "Клетниците" и "Парижката Света Богородица".