Футболът има нужда от благородни жестове повече, отколкото от голове

Чудо на чудесата! Вечният враг на “Астън Вила” - “Уест Бромич Албион”, направи нещо нечувано. На официалната си страница в туитър призова феновете си да забравят за враждата и да поздравят Стилиян Петров за завръщането му на терена.

Както вестник “24 часа” казва, това е все едно ЦСКА да пусне поздравление за някой от играчите на “Левски”. Враждата между тези

два английски тима обаче

е на повече от век

и за нея са носят легенди не само на Острова.

Развълнувах се съвсем искрено и, предполагам, не само аз, а със сигурност и хиляди по целия свят. Още повече че този жест е в чест на един българин, който наистина сложи времето и живота в малкия си джоб. А футболът и всичко около него имат нужда от подобни жестове.

Фен културата трябва да се развива, да се надгражда. Сигурен съм, че това, което се случи на официалната страница на “Уест Бромич” в туитър, е пътят към това и дано след време подобни неща да се превърнат в нещо нормално и естествено.

То е и историческо, защото обръща с главата надолу мисленето, че фенството по стадионите е единствено война и омраза, че е кръв, счупени глави и крака. Ето един прекрасен пример как можеш да погледнеш нещата отстрани, да се опиташ, колкото и да мразиш и ненавиждаш, да разшириш хоризонта и да погледнеш по-философски.

Нямам представа колко тази новина беше тиражирана по световните медии, но лично за мен тя е много по-важна от всеки велик гол или шампионска титла. Тя наистина слага начало на един нов момент във футболната култура и история.

Дано това се пренесе и тук. Не виждам никакъв проблем да си от “Левски” и да поздравиш за нещо хубаво ЦСКА. И обратното. Да си от “Ботев” и да кажеш добри думи за пловдивското “Локо”. Ние тук имаме нужда от това.

Имаме нужда от толеранс, феърплей.

От подобни работи. Имаме нужда да се издигнем малко над нещата. Или поне да опитаме. Имаме нужда да се оценяваме взаимно, а не само по касапски да се псуваме.

Толкова прости неща, но всъщност превърнали се в нещо почти невъзможно. И това се отнася не само за футбола и нещата около него, а по принцип за всичко.

Има една книга на Умберто Еко за футболното фенство. Тя е малка и тънка и преди много години беше издадена и в България. В нея през футбола и хората, които го обичат, се казват много неща за живота, за смъртта, за всичко. Тя е доста по-различна от останалото му творчество и дори и

най-големите му изследователи малко

я държат настрани.

Но всъщност исках да кажа друго. Че тази случка в Бирмингам авторът на “Името на розата” със сигурност би я пренесъл и фотографирал във всички сфери на дишането ни.

Сетих се за Умберто Еко, защото си мисля, че тази бирмингамска история е много повече философия, отколкото всичко останало. И е много по-глобална и величествена, отколкото изглежда на пръв поглед.

И все пак да кажа и за Стенли. Това, което той направи, връщайки се на терена, на тези години и след всичко, което му се случи, не може да се опише. Не може да се коментира. То е извън всичко. Много си мислих тези дни с какво бих го сравнил. И така и не можах да намеря аналог или нещо подобно. А после си казах:

Защо трябва всичко

да бъде сравнявано?

Необходимо ли е? Явно не. Просто можеш да помълчиш. И да повярваш малко повече в себе си. Прочетох от колеги думи като подвиг, героизъм, нечувано, невиждано чудо.

Така е. Всичко това е абсолютно вярно. Но има нещо, което сякаш се губи в мисълта ти, в прозрението ти, анализирайки завръщането на Стилиян Петров на терена - живота му, битките му. И по никакъв начин не можеш да ги обобщиш и вкараш в рамка. Безсмислено е. Само ще развали тази величествена история, пред която и най-големите врагове от “Уест Бромич Албион” склониха сърца.