Всички вагони празни, а аз правостоящ.

Имам един любим писател - Даниил Хармс. Наскоро беше преиздаден тук и си мисля, че всеки трябва да го има в библиотеката си. И не за друго, а защото през него можеш наистина да се огледаш и да разбереш къде си, защо си, кой си. Но най-вече да сравниш живота си с действителността.

Тази кратка история, която ще споделя, прилича на негов разказ или поне така го усетих. Бих искал да кажа още, че тя няма нужда нито от анализ, нито от коментар

Тя сама по себе си е такава и всичко друго ще я развали. И така, случи ми се да пътувам от Бургас до София с влак. Не бях използвал този вид транспорт от години и изпитвах едно особено любопитство. Влакът тръгваше в 23.30 часа, нямаше свободни места в спалните вагони и си взех място в обикновен вагон. Жената, която продаваше билети, ми каза, че като изключим спалните вагони, влакът е почти празен.

В 22,29 часа се качих с усмивка, без багаж и с онова любопитство, за което споменах по-горе. Вагоните с обикновени места бяха не повече от четири, а целият свят беше футбол.

Тук започна всичко и съм сигурен, че ако Даниил Хармс беше жив, това щеше да бъде неговият влак, неговото пътуване. Тръгнах да обикалям, за да седна някъде.

Предварително знаех, че е почти празно, и бях напълно спокоен. Но каква всъщност беше истината. Във всяко купе имаше по двама, които се бяха излегнали удобно върху четирите седалки, една срещу друга, и блажено се бяха подготвили за дългото пътуване.

Минавах от вагон във вагон и през остъклените врати на купетата виждах все една и съща картина. Някой направо с обувките върху седалките, друг все пак по-културно - по чорапи. Трети си беше завил главата с вестник, явно за да не вижда и да не чува трептенето на света. Четвърти направо си се беше съблякъл до кръста, вероятно да преодолее нощната жега.

Хора всякакви. Минавах от купе на купе и все една и съща гледка, все едни и същи пози. В един момент изпаднах в лек шок. Признавам си, нямах нито емоционална, нито физическа сила да отворя някое от купетата, да разбудя някого от гражданите и да му обясня, че имам билет и е напълно редно и аз някъде да седна, и аз някъде да се приютя през близо седемчасовия път, че и повече, до големия град. Че и аз съм човек.

В главата ми бръмнаха веднага хиляди мисли. Защо? Можеш да пътуваш с всичко друго, но ти си избра екзотиката. И ето ти я. Имаш си я в пълен размер. Стоейки на прозореца в коридора на един от вагоните, вече исках да скоча. А може би и трябваше да го направя.

По едно време мина кондукторът и ми каза, че в първия вагон първите две купета са свободни и мога да отида да седна там. Пак абсурд, защото всъщност всичко е свободно, но просто всеки е заел по четири места. Тръгнах натам, към първия вагон, към първите две купета, без багаж, с никакво любопитство, с мрачни мисли за живота и нещата около него. Тук беше вече къпината в сладоледа или ягодата в тирамисуто.

В първото купе от едната страна беше празно, но от другата спящият гражданин явно беше изял няколко килограма чесън. Веднага си помислих, че докато стигна до големия град, ще бъда напълно отровен и ще трябва директно от гарата да ходя в “Пирогов”.

Във второто купе пък от едната страна беше празно, от другата - достолепен българин. Попитах удобно ли е. Нямаше отговор. Пак попитах с цялата култура и възпитание, което мога да изкарам от себе си. Вероятно съм прозвучал като възпитаник на Кеймбридж или поне аз така се почувствах.

Човекът леко се надигна, огледа ме от изток на запад, от юг на север и с абсолютно пренебрежение ми каза: “Да, само че много хъркам. Имай го предвид” Тук някъде си забравих името, годините, всичко…

Само помня как се върнах в коридора на влака, пуснах си музика от телефона и започнах да съзерцавам през прозореца в очакване да видя светлините на големия град.