Някъде през 50-те години се срещнахме с Джони Пенков в Созопол. Оказа се, че и двамата току-що сме преживели поражения на любовния фронт, и затова решихме да отидем в някой ресторант и да пием по една ракия.

Сигурно после щяхме да поръчаме и нещо за ядене, иначе щяха да ни изгонят - как така в ресторант само на ракия?! По онова време нравите в сферата на обслужване бяха по-сурови. Имаше и оркестър.

Тогава оркестрите бяха длъжни да изпълняват минимум 80% българска (и съветска, разбира се) и само 20% буржоазна, но не и упадъчна музика. Музика, писана преди Великата социалистическа революция, се смяташе за идеологически неутрална и можеше да бъде изпълнявана безотговорно.

И оркестърът в момента свиреше валс от Йохан Щраус.

Двамата с Джони станахме и започнахме да си танцуваме, но, разбира се, разделени, защото все пак не сме...

Така де! И по едно време най-неочаквано, явно по сигнал, изскочиха 4-5-има милиционери, извиха ни ръцете, сложиха ни белезници и с ритници ни изведоха от ресторанта.

Опитахме да протестираме. Да попитаме защо! Но при всеки въпрос получавахме удар по главата. Млъкнахме, защото видяхме, че диалогът с органите на властта не е конструктивен. Вкараха ни в една килия. Какви ли не хипотези прехвърчаха през главите ни. На сутринта ни заведоха при началника.

А той - важен, седи, мълчи. Накрая каза:

- Такааа... по 50 лева глоба и по етапен ред в София!

- Другарю началник, все пак...

Началникът вдигна пръст, милиционерите наоколо застанаха мирно, ние млъкнахме:

- В указанието пише:

1. По 50 лева глоба, или

2. Въдворяване в “Белене”!

А сте казали още дума, и минаваме към точка втора!

Естествено, тръгнахме си изумени и с по 50 лева по-малко (тогава това беше стабилна сума). Дълго време след това се чудехме каква беше тази история. Какви ли не дивотии бяхме преживели, но за всички имаше все пак някакво обяснение.

Истината за това преживяване се разбра в началото на 90-те години, когато бяха разсекретени протоколите от заседанията на Политбюро.

Някои от тези протоколи съм виждал с очите си. Най-любопитният за мен беше обаче следният, но за съжаление не мога да го цитирам дословно.

Беше нещо в стила на: проведено е съвещание на Политбюро на ЦК на БКП

в еди-какъв си състав, обсъждат се редица важни за партията и за държавата въпроси, накрая другарят еди-кой си прочита доклад за рокендрола и неговото вредно идеологическо влияние.

Съответно следва обсъждане на въпроса и се взема решение: 1. Рокендролът да бъде разобличен като такъв, за което да бъдат използвани изявени естети и специалисти (платени блюдолизци от типа на проф. Юлиан Вучков).

2. Да се спусне указание до всички милиционерски участъци - всеки, който бъде заловен да танцува рокендрол, да бъде глобяван 50 лева, или в по-тежки случаи на рокендрол да последва въдворяване в “Белене”.

Гласува се единодушно. Но след около петнадесетина дни започват да валят запитвания от многобройните милиционерски участъци: какво представлява този рокендрол, как да разберем кой го танцува и т.н. И отново всесилният елит на българската нация е трябвало да обсъди въпроса на специално заседание. Как да се обясни на тъпия милиционер? Нагледен материал липсва.

И тогава другарят еди-кой си стига до почти гениално решение - танго и валс хората танцуват прегърнати, а рокендрол се танцува поотделно.

Ясно и просто.

Историята е от книгата на Стоев и Пенков “А дано, ама надали”.