А пък един се събу, за да стъпи на пейка. Не беше българин

Лято е и веднага започват строителни работи. Дали живееш в апартамент, или в къща - няма особено значение за личния ти мир. Шумът от дрелки, оксижени, косачки и всякакви подобни не може да бъде заглушен с нищо. Но като се замисли човек, лято е и това са съвсем нормални и естествени неща. Няма нищо лошо. Кога друг път, ако не в тези месеци ще си построиш навес, ще сложиш новата поръчкова кухня, ще окосиш ливадата... Кога, ако не в събота и неделя.

Някъде тук обаче изскача нещо като проблем. Уж малък, уж почти незабележим, но всъщност обяснява ужасно много неща. Има часове между 14-16 следобед, когато някак не е редно да блъскаш с чука, да дупчиш, да стържеш, да кънтиш.

Да, това не се учи в училище, няма глави в учебниците, не се води противозаконно, за това няма да ти сложат белезници или да те заключат в районното. Но то все пак си е някакво

малко, морално-етично престъпление,

както и да звучи това. Мисленето, че си единствен, важен, че не ти пука за никого освен за себе си, че след теб потоп…

Всъщност точно това мислене убива всичко тук. Прави ни тъжни, объркани, отдалечава ни един от друг. Това мислене, че другият не съществува, че какво ми пука за него, че нали трябва аз да съм добре, абсолютно ни детронира и прави това място недобро за живеене.

Дадох пример с часовете от 14 до 16, защото винаги съм си мислил, че те са някак задължителни в съзнанието на всеки. Че са минали през родители, през време, изобщо през живота. Че както се пресича на зелено, така и в този отрязък от време най-естественото е да пазиш тишина. Да не пресираш другия до теб. Това е толкова нормално и естествено нещо. Но тук, в тази страна, е точно обратното. Точно в тези часове много от нас явно

изпадат в строителна абстиненция и просто не могат да се въздържат

Тези мисли не са сочене с пръст към никого, нито някакъв зов към нещо. Те са само заключение и нищо повече. Заключение с много изводи. И то глобални.

Да, давам си сметка, че на фона на всичко, което се случва, това звучи доста сладникаво. Звучи като “е, това да й е проблемът на тази държава”. Но всъщност с годините се убедих, че такива неща са много по-важни от останалото. И от тях започват и свършват толкова много работи, за които вероятно изобщо не предполагаме.

И много добре знам, че ако си човек, който спазва разни подобни правила и етики: не си изхвърляш фаса по улиците, нито говориш на “ти” с непознати, нито се правиш, че не си забелязал изпражненията на кучето си, нито си джигит върху пешеходната пътека... И още… От такива неща се вижда къде се намираме на картата, коя е тази държава, каква е тя. Не от природа, планини и ручеи, не от еди-кое си правителство, а точно от такива.

Вероятно няма нищо общо, но тези дни в социалните мрежи се появи снимка на мъж. Снимката е: той се е качил на пейка и снима с фотоапарат, само по чорапи е. Под пейката се виждат обувките му.

Не е българин,

за съжаление

Лично аз бих публикувал тази снимка на първите страници на всички български вестници. Тя казва толкова много неща. Но може би най-вярното е, че този свят е измислен за всички. Кой съм аз, че да се кача с мръсните си обувки на пейка за сядане? Нали след мен ще дойде някой и ще иска да седне!

И си представям, че ако в нашата любима страна петдесет процента разсъждавахме така, както човекът от снимката, тук щеше да бъде едно от най-прекрасните места на света. И всичко щеше да ни работи по-добре - и икономика, и индустрия, и туризъм. Всичко. Щяхме да летим. Сигурен съм в това.