Първо, тотално подмладяване на трикольорите.

Мисля си, че от сегашното европейско първенство по футбол трябва да има някаква полза и за нас, българите. Нищо че не сме във Франция. Нищо че гледаме от телевизорите и си избираме фаворити - Англия, Испания или Хърватска например.

Това е съвсем нормално, когато нас ни няма. И някъде тук започва големият въпрос: Още колко време ще ни няма? Още на колко първенства ще липсваме? Още колко ще ни боли, че една Исландия е там, а ние, храбрите българи – не?

Знам, че такива мисли цъкат в главата на всички, които обичаме футбола и не можем без него. Разяждат мозъците ни. Или най-чистосърдечно си страдаме.

Ще си позволя да направя някои малки изводи от това, което се вижда по стадионите във Франция, копирани върху българската футболна действителност и по-скоро върху националния ни отбор.

Първият извод е, че ако до броени месеци не започне тотално подмладяване на трикольорите, ще си стоим в ъгъла до безкрай. Ясно се вижда как без никакъв проблем, и то в решаващи минути, на терените във Франция се появяват 18-годишни футболисти. И това се случва не в контроли, не в приятелски мачове, а на форум като европейското първенство.

В тази линия на разсъждения голяма част от отборите, стигнали до финалната фаза на първенството, са направили огромен рестарт в селекциите си. Направили са тотално подмладяване. Това ясно се вижда по терените. Има изключения, разбира се, като Хърватска. Но там наистина има велико поколение, което още не е изконсумирано. Ние тук, в България, се притесняваме от това. И никой не може да каже защо. 

В момента в нашата страна е пълно с таланти.Всички коментатори и специалисти го споделят. Всички обясняват как националната гарнитура трябва тотално да се обнови, но накрая пак е същото. И ето, вижда се как в другите страни го правят и безболезнено, и елегантно, а ние не можем. Може би някой трябва да каже защо се получава така.

Не желая да влизам в махленското говорене за футболни агенти и лобита в националния отбор, но явно има някаква причина. Или има някакъв страх да се рискува.

По-добре да се рискува обаче, отколкото да се цикли на едно място и нищо да не се случва. По-добре да се мисли за шест или осем години напред, отколкото ден за ден. Това “ден за ден” ни яде главата. Другото, което трябва да се каже, е, че докато непрекъснато говорим за треньорски смени, времето си тече. По-добре е да се мисли върху отглеждане и развитие на таланти, върху скаутски мрежи навсякъде из страната. Така го правят в онези страни, чийто национални отбори сега са във Франция. В това трябва да бъде инвестицията, а не по цял ден да разсъждаваме Ивайло Петев ли е човекът или не. И колкото повече се задълбаваме в подобни дилеми, толкова повече си губим времето. А то лети. Трето нещо, което не може да не се отбележи, е, че силите на това европейско първенство са повече от изравнени.

Най-добрият пример е мачът Исландия - Португалия, но има и много други. Това говори, че един отбор може да бъде изграден без многомилионни селекции. Или казано по друг начин - звездите са звезди, но ако си стъпил на здрава основа, може и без тях.

Виждаме го много ясно в момента по терените на Франция. И това е добър стимул за всеки национален отбор, в който липсват величия като Роналдо или Лука Модрич. Да, с тях със сигурност е по-добре, но ако ги нямаш, трябва да измислиш някакъв друг ход. И точно върху това трябва да помисли селекционерът на България, който и да е той. Може би това е много по-голям стимул за всеки треньор - да направи отбор без милионери.

Накрая бих завършил с нещо по-различно. През последните години голяма част от нас, феновете, ни нямаше на стадиона, когато играеха националите. Може би и ние имаме поне частица вина, че не сме сега във Франция. Може би наистина е само частица, но не може да се премълчи. А и не трябва.